– Да отидем някъде? – предложих аз.
– Прибирам се.
– О... Хубаво.
– Но не мога да ти забраня да се качиш във влака с мен. Ако ме последваш до къщи и помолиш любезно, може и да те пусна в кухнята.
– Защо дойде на купона? Знаела си, че няма да ти хареса.
– Искаш да чуеш, че съм го направила заради теб?
– Така ли е?
Тя се усмихна, макар да продължаваше да не ме поглежда.
– Аз ли да мисля вместо теб?
Апартаментът ѝ се намираше на последния етаж на добре поддържана стара сграда, не като за студенти, а кухнята беше самата чистота. Анабел се събу на прага и ме накара и аз да се събуя. На масата имаше едновремешна селска бяла глинена купа с три съвършени ябълки, на перваза лежаха първи и втори том на „Епикур на вегетарианството“, над печката висеше лъщящ меден тиган. На най-голямата стена беше закачен рекламен плакат от месарница с нарисувана крава и обозначения кое месо откъде се взема. Загледах се в него и се ограмотих какво точно е бонфиле и контрафиле, а Анабел излезе от кухнята и след малко се върна с лъскава бутилка.
– „Шато Монроз“ – оповести тя. – Реколта от годината на моето раждане. Баща ми изпрати цяло кашонче за рождения ми ден, което, меко казано, е безчувствено и гротескно, предвид как загина майка ми. Подозирам, че истинските му мотиви са били още по-зловещи. Но тъй като по очевидни причини аз не пия сама, а при мен идва единствено Нола, на която алкохолът ѝ е забранен заради лекарствата ѝ, десет от бутилките все още си стоят. Тази вечер определено ти върви.
– А къде са другите две?
– Занесох ги у Луси за Деня на Бастилията. Тя е от най-старите ми приятелки, исках да взема нещо хубаво. Само че тя прекали с благодарностите. Щеше да е напълно достатъчно, ако се беше ограничила с едно-две споменавания на моята „невероятна щедрост“. На десетия път това се превърна в злостна атака към моето богатство. И не само към богатството ми, а и към мен самата. Знам, че още сте приятели, но лично на мен вече ми се драйфа от нея.
– И на мен също, поне малко – отвърнах аз.
– Видял ли си, че имаш следи от катеричката по яката?
– Едва я отблъснах.
– Сигурно забелязваш, че не те питам защо си отишъл на купона.
– Виж къде съм сега – отвърнах аз. – Тук, а не там.
– Не може да се отрече.
Чукнахме се и аз ѝ пожелах честит рожден ден на патерица. Това доведе до бързо сравняване кой кога е роден. Оказа се, че нейният рожден ден е на осми април. Моят е на четвърти август.
Симетрията между 4.8 и 8.4 веднага привлече вниманието ѝ.
– Боже господи! – възкликна тя, като се взираше в мен, все едно съм призрак. – Сега ли го измисли? Наистина ли си роден на четвърти август?
Знаците имаха по-голямо значение за нея, отколкото за мен. За Анабел те сочеха, че между нас има нещо повече от привличане, че ни е писано да сме заедно, докато за мен по-скоро потвърждаваха привличането, което изпитвах към нея. След като тя се посгря от виното и свали джинсовото си яке, аз видях съдбата си не в съвпаденията в календара, а в слабите ѝ мишници, в това, което те предизвикаха в сърцето ми.
Под въздействието на виното и мистичните предзнаменования, онази нощ Анабел положи началото на моето облагородяване. За да бъда с нея, трябваше да имам по-високи цели. Когато разбра, че ще кандидатствам журналистика, тя попита:
– А след това какво? Пет години ще киснеш на заседанията на общинския съвет в Топека?
– Това е благородна традиция.
– Това ли искаш? Какво всъщност искаш ти?
– Искам да съм известен и влиятелен. Но това човек трябва да си го заработи.
– А ако можеше да започнеш да издаваш свое списание? Какво щеше да направиш с него?
Отговорих, че ще се помъча да служа на истината в цялата ѝ многостранчивост. Разказах ѝ за политически разделеното семейство, в което бях израснал, за непримиримото левичарство на баща ми, вярата на майка ми в корпорациите и колко успешно двамата намираха недостатъците в политическите възгледи на другия.
– Мога да разкажа някои неща на майка ти за корпорациите – отбеляза мрачно Анабел.
– Но другото също не е цвете. Съветският съюз, общинските блокове за бедни, профсъюзът на тираджиите. Истината е някъде в сблъсъка между двете и точно там е мястото на журналистиката, в този сблъсък. Може да се каже, че ми е било писано да стана журналист, след като съм израснал в такова семейство.
– Разбирам те. И на мен ми е писано да се занимавам с изкуство поради същата причина. Именно заради това не мога да си представя да загубиш пет години в Топека или някое друго подобно място. Ако вече знаеш, че искаш да служиш на истината, то ѝ служи. Създай списание, каквото няма. Нито либерално, нито консервативно. Списание, което изобличава недъзите и на едните, и на другите.