– Но не това е въпросът ми – продължи тя. – Въпросът ми е какво ти е казала Луси за мен.
– Каза ми... – внимателно заподбирах думите, – че доста си щуряла в гимназията и от дълго време си нямаш приятел.
Анабел изкрещя:
– О, как я мразя! Защо още сме приятелки?
– Не ме интересува какво си правила в „Чоут“. Повече няма да говоря с нея за теб.
– Мразя я! Тя е като шахта без капак. Повлича всеки в своята мръсотия. Познавам я. Много добре знам какво ти е казала. – Анабел стисна клепачи, процедиха се омазани с грим сълзи. – Сега е време да си вървиш. Трябва да се прибера в стаята си.
– Тръгвам, но не разбирам.
– Искам с нас да е различно. Да не е като с всички останали. – Тя отвори очи и ми се усмихна свенливо. – Няма нищо, ако ти не го искаш. Ти си един добър човек, родом от Денвър. Ще те разбера, ако не искаш.
Навярно все пак връзката ми с малкия Том не беше чак толкова лоша, тъй като в отговор придърпах лицето ѝ към моето и впих подпухналите си устни в нейните, не по-малко подути. Не мога да се отърва от мисълта, че ако бяхме постъпили както трябва и направо се бяхме изчукали там на пода, животът ни можеше и да е щастлив. Но в онзи момент като че ли всичко беше против това – моята неопитност, съмненията ми, странните разбирания на Анабел за чистота, желанието ѝ да остане сама, моето желание да не я нараня. Отдръпнахме се един от друг задъхани и се вгледах в очите ѝ.
– Искам – казах аз.
– Не ме наранявай.
– Няма да те нараня.
Върнах се в общежитието, проспах предобеда и слязох в столовата точно навреме за обяд. Заварих Осуалд на обичайната ни маса, където той ме посрещна с реплики в стил вестникарски заглавия:
– „Аберант заряза приятеля си.“
– Извинявай.
– „Аберант се оправдава с тайна среща с Леърд.“
Засмях се и отвърнах:
– „Хакет стои зад очернянето на Леърд.“
– Мен ли ме обвиняваш?
Осуалд запърха с мигли.
– Вече не.
– Дано поне си си поиграл с амбалажната хартия.
Пускането на понеделнишкия брой на „Дейли Пенсилвейниън“ беше нищо работа, тъй като в общи линии през почивните дни го бяхме подготвили. До края на следобеда бяхме затворили броя и можех да се обадя на Анабел. Тя беше спала до три и нямаше кой знае какво за казване, но като си влюбен и най-незначителните мисли и действия ти се струват заслужаващи споделяне. Говорихме цял час и после заобсъждахме дали да се видим довечера, тъй като през следващите дни щях да бъда зает чак до петък.
– Започва се – въздъхна тя.
– Кое?
– Твоите важни отговорности и моето чакане. Не искам да съм човекът, който седи и чака.
– И аз ще чакам до петък.
– Ти ще си зает, чакането ще е за мен.
– Няма ли какво да правиш?
– Имам, но тази вечер е единственият ми шанс да те накарам да чакаш. Да добиеш поне малка представа какво ще ми е на мен.
Ако някой друг ми беше сервирал тази логика, едва ли щях да я приема, ала аз също исках да не сме като другите. Удължаването на един безсмислен в същността си спор с половин час, както направихме, не пробуждаше у мен недоволство. Напротив, позволяваше ми да проникна още по-дълбоко в нейната изключителност, в мержелеещата се на хоризонта наша обща изключителност. Даваше ми възможност да продължа да чувам гласа ѝ.
Когато най-накрая постигнахме компромис да се видим да пийнем по нещо в Сентър Сити – представих си как след това я изпращам до тях и този път бивам допуснат в спалнята ѝ, получавам позволение да докосна още по-възбуждащи части от тялото ѝ и може би дори всичко, за което копнея, стига и тя да го иска– вечерях набързо и отидох в стаята си да почета Хегел за около час. Тъкмо бях седнал и се обади сестра ми Синтия.
– Клелия е в болница – рече тя. – Приели са я снощи към полунощ.
Бях в такова анабелско състояние, че първата ми мисъл бе: целунахме се за първи път към полунощ. Сякаш майка ми беше разбрала отнякъде. Синтия обясни, че Клелия е прекарала четири часа на тоалетната чиния, била толкова зле, че не можела да стане. В крайна сметка успяла да се обади на гастроентеролога си доктор Ван Шулингерхут, който беше от старата школа, все още правеше визитации по домовете и харесваше майка ми, поради което се беше вдигнал да я прегледа в единайсет вечерта в събота. Диагнозата била не просто остро възпаление на червата, а и пълен нервен срив, майка ми унесено защитавала Арне Холкомб от някакво неясно обвинение.
– Току-що говорих с организатора на кампанията му – рече Синтия. – Доколкото разбрах, Арне си е показал онази работа на някаква жена от екипа.
– О, боже.
– Опитали са се да го запазят в тайна от Клелия, но явно някой ѝ е казал. И тя е превъртяла. На другия ден не е била в състояние да се отлепи от тоалетната дори колкото да се обади по телефона.