– Да, разбира се – отвърнах аз. – Стига тя да няма нещо против.
– Не, не, не. Не това искам да чуя. Ти и аз ще вечеряме заедно, точка по въпроса, ако тя иска, може да дойде. Повярвай ми, Анабел за нищо на света няма да ни остави да излезем сами. Затова е важно да ми обещаеш. Ако още отсега те е страх от нея, какво ще стане после?
– Не ме е страх от нея. Но ако тя не желае да ви види...
– Ааа. Добре. Това е друга работа. Ето ти тогава още една тайна: Анабел гори от желание да ме види. Повече от година не ми се е зъбила в лицето. Да, точно така прави. И колкото и да не иска да си го признае, ѝ е приятно. Много обича да се зъби, и то най-вече пред мен. Така че, като ти каже, че не желае да ме види, ти ѝ отговори, че въпреки това ще дойдеш. И ще си остане наша тайна, че всъщност го правим заради нея.
– Хм... Не съм много сигурен, че това е добър аргумент.
Дейвид се засмя гръмогласно.
– Само се шегувам. Предлагам просто да отидем да хапнем в най-доброто заведение във Филаделфия. Домъчняло ми е за моята Анабел.
Разбира се, когато узна, че съм говорил с баща ѝ, тя ми вдигна грандиозен скандал. Той бил прелъстител, когато не можел да прелъсти, заплашвал, а ако не можел да те сплаши, те подкупвал, и макар че тя много добре го познавала и си била изградила защитни механизми срещу него, не ми вярвала, че няма да бъда прелъстен, сплашен или купен. И така нататък. Немалка част от думите му ме бяха жегнали, ала не можех да си ги избия от главата, освен това, с кого друг можех да говоря за Анабел? Опитах се да тропна с юмрук по масата и отговорих, че обичам нея, а не него и недоверието ѝ е обидно и ме засяга. После се пробвах да тропна за втори път и заявих, че съм обещал да отида. И точно както баща ѝ беше предрекъл, Анабел се съгласи да дойде.
В „Льо Бек-Фин“ опитах за първи път вино за три хиляди долара. Дейвид беше връчил на Анабел менюто с вината и тя още го разлистваше, когато се появи сомелиерът.
– Дайте ѝ минута, докато намери най-евтиното вино – каза му Дейвид. – А междувременно аз и Том ще вземем „Марго“ от четиресет и пета.
Потърсих одобрението на Анабел и тя ми се ококори насреща неприязнено.
– Прави каквото искаш – процеди тя. – Не ми пука.
– Това е стара наша игра – обясни Дейвид. Той беше висок, стегнат, жизнен мъж с почти бяла коса, достолепно мъжко копие на дъщеря си, много по-добре изглеждащ от повечето милиардери. – И все пак ето ти един интересен факт, който си заслужава да запомниш. Нерядко в заведенията от този ранг най-евтиното вино е страхотно. Не съм сигурен защо е така. Но пък е сигурен белег, че си в класен ресторант.
– Не търся „страхотно“ вино – обади се Анабел. – Търся вино, от чиято цена да не ми призлее.
– И накрая ще получиш и двете – отвърна Дейвид. После се обърна към мен. – По принцип аз щях да поръчам най-евтината бутилка. Но тогава нямаше да ни се получи играта. Виждаш ли какво ме кара да правя?
– Интересно е, че жените винаги биват обвинявани за това, което мъжете им причиняват – отбеляза Анабел.
– Разказвала ли ти е как си счупи зъбите?
– Да.
– А разказала ли ти е най-забавната част? После пак се качи на коня! Цялото ѝ лице в кръв, устата ѝ пълна с изпотрошени зъби, а тя пак скочи на коня. И така дръпна юздата, че сякаш искаше да му откъсне главата. Едва не му счупи врата. Ето такава е моята Анабел.
– Татко, млъкни, моля те.
– Миличка, хваля те пред приятеля ти.
– Тогава не изпускай факта, че никога повече не се качих на кон. Още ме гризе съвестта за това, което причиних на горкото животно.
Предвид омразата ѝ към баща ѝ, двамата изглеждаха изненадващо близки. Все едно гледах схватка между две холивудски акули – човек трябва да е много силен, за да приема обидите със смях. Когато Дейвид мимоходом спомена, че се е оженил отново, Анабел попита:
– За една или за няколко наведнъж?
Баща ѝ се засмя.
– Само една мога да си позволя.
– По-добре вземи направо три, в случай че решиш да убиеш още две.
– Ожених се за пияница – обясни ми той.
– Ти я направи алкохоличка – поправи го Анабел.
– Някак си мъжете винаги биват обвинявани за това, което жените им причиняват.
– Някак си винаги е така. И коя е щастливката?
– Казва се Фиона. Ще ви запозная.
– Не желая да я познавам. Искам само да прехвърля правата си върху нея. Покажи ми направо къде да се подпиша.
– Няма да стане – отвърна Дейвид. – С Фиона сключихме предбрачен договор. Няма да се отървеш от наследството си толкова лесно.
– Само гледай.
– Трябва да я разубедиш от тази лудост, Том.
Трудно ми беше да се впиша в разговора им. Не исках Дейвид да остане с впечатление, че съм прекалено хлътнал и покорен на Анабел, но и не можех да си говоря спокойно с него, без да изглеждам нелоялен към нея.