След като бях посветил предходните десет месеца на пренастройката на моята личност, така че да пасва на Анабел, и бях окастрил и загладил всички чепове и грапавини, които можеха да доведат до търкания между нас, като цяло в онази есен имах чувството, че съм постигнал блаженството с нея. Създавахме си свои навици, общи възгледи, наш си език, наш запас от шеги, които и на стотния път ни се струваха също толкова смешни, колкото при първото им произнасяне, а всяка дума, всяка нейна вещ бяха белязани от секса, който познавах единствено от нея. Но когато останех сам в апартамента, ме налягаше униние. Анабел притежаваше несметно богатство, а възнамеряваше да не вземе и цент от него; бях луд по тялото ѝ, а можех да му се наслаждавам само три дни в месеца; харесвах баща ѝ, а трябваше да се преструвам, че го ненавиждам; той имаше страхотни връзки, а не ми беше позволено да се възползвам от тях; всички смятаха, че идеята ми за списанието е чудесна, а нямаше никакъв шанс да я превърна в реалност; и всеки път когато майка ми се осмелеше да повдигне въпроса какво възнамерявам да правя оттук насетне – продължавах да ѝ се обаждам всяка неделна вечер – аз го приемах като критика към Анабел и ядосано сменях темата.
Съвместният ни план беше да бъдем бедни, скромни и чисти и в някакъв момент да превземем света с щурм. Анабел беше толкова убедителна, че вярвах безрезервно в него. Единственото ми опасение беше тя да не осъзнае, че не съм чак толкова интересен, и да ме напусне. Смятах я за най-хубавото нещо, случило се в живота ми, исках да я подкрепям и да я защитавам от света, който не я разбира, и затова, в навечерието на годишнината на купона за Вси светии у Луси, изтеглих последните триста и петдесет долара от спестяванията си и купих пръстен с миниатюрен диамант колкото върха на игличка на грамофон. Преди Анабел да се върне от библиотеката, закачих пръстена на врата на Ленард с бяла панделка и сложих играчката на леглото.
– С Ленард сме ти подготвили изненада – казах аз.
– Аха, излизал си – отговори тя. – Стори ми се, че ми миришеш на град.
Заведох я в спалнята.
– Ленард, какво си ми приготвил? – Анабел го взе и видя пръстена. – О, Том...
– Естествено, аз не съм товарно добиче – обади се Ленард. – Аз съм венец на обществото, а не обикновен труженик. Но когато той ме помоли да бъда носителят на твоя пръстен, нямаше как да откажа.
– О, Том...
Тя остави Ленард на нощното шкафче, прегърна ме и се вгледа в очите ми. Нейните блестяха от сълзи и обожание.
– Днес имаме годишнина – рекох аз.
– О, миличък. Бях сигурна, че няма да забравиш, и въпреки това...
– Ще се омъжиш ли за мен?
– Винаги!
Стоварихме се на леглото. Не беше подходящият период в месеца, но Анабел заяви, че няма значение. Мислех, че сега, в светлината на бъдещия ни брак, тя може и да преодолее проблема си, Анабел като че ли също се надяваше, но не стана. Тя обаче каза, че въпреки това е щастлива. Легна по гръб с нашия малък бик между гърдите и развърза панделката.
– Съжалявам, че диамантът е толкова малък – обадих се аз.
– Идеален е – отвърна тя и нахлузи пръстена. – Ти си го избрал за мен и затова е идеален.
– Чак не ми се вярва, че ще се оженим.
– Аз съм късметлийката. Знам, че не съм лесен човек.
– Обичам твоята трудност.
– О, ти си идеален, идеален, идеален!
Анабел ме обсипа с целувки, после отново се любихме. Пръстенът на ръката ѝ имаше вълшебна мощ. Сливах се с моята бъдеща съпруга и насладата беше съвсем друга, пропадах в неизмеримо по-дълбока пропаст и полетът ми в нея нямаше край. Дори след като свърших, пак нямаше край. Анабел хлипаше, от щастие, каза тя. Сега виждам две хлапета, смъркали кока в продължение на година и постепенно изгубили връзка с реалността, поради което (поне в моя случай) ги е налегнала депресия. Как, по логиката на пристрастяването, да не посегнат към спринцовката и вената? Тогава обаче усещах единствено еуфорията, донесена от пръстена. Докато тя все още не беше отминала, събрах смелост и помолих Анабел да дойде с мен в Денвър за Коледа, да обявим годежа си и да даде още един шанс на майка ми. За моя радост, тя не само че не се възпротиви, а отново ме обсипа с целувки, за мен била готова да направи всичко, абсолютно всичко.
И по своя си начин Анабел се опита. Тя беше готова да хареса майка ми, стига майка ми да покажеше, че я одобрява. Дори ѝ купи отделен коледен подарък – роман на Симон дьо Бовоар, сапуни с плодов аромат, чаровна стара месингова мелничка за черен пипер– и когато отидохме в Денвър, даже предложи да се включи в готвенето. Само че майка ми, все още травмирана от „Река от месо“, отхвърли помощта ѝ. Тя като че ли беше решила да играе ролята на мъченик, на работеща майка – беше се върнала в аптеката, след като Дик Аткинсън отново се беше оженил – пред разглезеното богато момиченце. Освен това, макар от месеци да ѝ го набивах в главата, отказваше да приеме, че Анабел е веганка, а аз съм вегетарианец. Първата вечер я хванах да приготвя панирана бяла риба за мен и макарони със сирене за нея.