– За мен без месо, за Анабел никакви животински продукти – напомних ѝ аз.
Лицето на майка ми все още напомняше на облещена луна, но ние вече бяхме посвикнали.
– Рибата не е месо – отговори тя.
– И все пак е мъртво животно. А сиренето е животински продукт.
– И какво точно е „веганка“? Хляб поне яде ли?
– Макароните стават, но без сиренето.
– Значи, може да изяде само макароните. Аз ще махна коричката от заливката.
За щастие, сестра ми Синтия също беше там. След като я запознах с Анабел, тя ме дръпна настрани и прошепна: „Том, толкова е красива, прекрасна е!“. Синтия се нагърби със защитата на нашия хранителен режим и когато след вечеря обявих годежа, тя изтича в кухнята и донесе бутилката шампанско, която майка ми беше купила в очакване на победата на Арне Холкомб. Майка ми се взираше мрачно в чинията си и каза само:
– Много сте млади за това.
Анабел със спокоен тон я попита тя на колко години се е омъжила.
– И аз бях много млада, така че говоря от собствен опит – отвърна майка ми. – Знам какво може да стане.
– Ние не сме като вас – отвърна Анабел.
– Така си мислиш – поклати глава майка ми. – Всеки си мисли, че не е като другите. Но след това животът му показва, че греши.
– Мамо, порадвай се! – извика Синтия от кухнята. – Анабел е чудесна, новината е страхотна.
– Не ви трябва благословията ми – продължи майка ми. – Затова мога да ви дам единствено мнението си.
– Ще го имаме предвид – отвърна Анабел.
Успяхме да изкараме празниците, без да се изпокараме. Аз спях в мазето, така че Анабел да си има самостоятелна стая. В името на мира се съгласих да спазваме благоприличие, но сякаш за да покаже на майка ми кой командва, Анабел всяка вечер ми правеше свирка в мазето. Това навярно беше върховият момент на плътска страст от нейна страна, единственият път, когато я помня да е коленичила в нозете ми. Майка ми беше на по-малко от десет метра от нас по права линия, чувахме стъпките ѝ, пускането на водата в тоалетната, дори звуците, издавани от червата ѝ. След като Синтия си замина, Осуалд дойде от Небраска за два дни и майка ми се държеше толкова мило с него, че Анабел отбеляза: „Тя явно предпочита да се беше оженил за Осуалд“.
Последния ден, Осуалд си беше тръгнал, приготвихме любимите си зеленчуци по китайски и на масата майка ми започна да мрънка за пари. Можела да разбере да живеем с наследството на Анабел и да правим нещо от полза за обществото, можела да разбере и да си намерим солидна работа и да се издържаме сами, но не можела да разбере избора ни да живеем в бедност и да гоним вятъра на нереалистичните си мечти.
– Все още разполагаме с някакви спестявания – отговорих аз.– Ако закъсаме, ще си намерим работа.
– Някога работила ли си нещо? – попита майка ми.
– Не, семейството ми е червиво с пари – отвърна Анабел. – Би било нелепо да работя.
– Да си изкарваш хляба с честен труд, не е нелепо.
– Тя влага много усилия в изкуството си – отбелязах аз.
– Изкуството не е работа – отсече майка ми. – Човек се занимава с изкуство заради самия себе си. Не казвам, че сте длъжни да работите, ако имате късмет и не ви се налага. Но след като ще наследиш някакви пари, редно е да приемеш и отговорностите, които вървят с тях. Все нещо трябва да правиш.
– Изкуството е нещо – казах аз.
– Отказът ми да приема окървавени пари е част от моята същност на артист – заяви Анабел. – Да си човек на изкуството, означава да си човек, който отхвърля кървавите пари.
– Това не го разбирам – поклати глава майка ми.
– Има едно нещо, наречено колективна вина – рече Анабел. – Аз лично не държа животни в ужасни условия, но след като узнах за това, приех вината си и реших да нямам нищо общо с отглеждането на животни в клетка.
– Не вярвам „Маккаскил“ да е по-лоша от другите компании– отвърна майка ми. – Тя помага за изхранването на гладните по света. А и пшеницата? И соята? Дори и да не одобряваш животновъдството, не всички пари са опетнени. Може да вземеш част от тях, а останалите да дадеш за благотворителност. Не разбирам какво постигаш с отказа си.