– Нацистите са дали тласък на немската икономика и са построили чудесни магистрали – рече Анабел. – И те ли не са чак толкова лоши?
Майка ми се наежи.
– Нацистите бяха ужасно зло. Какво знаеш за тях? Баща ми загина във войната на Хитлер.
– Но ти самата не изпитваш вина.
– Аз бях дете.
– О, ясно. Значи, според теб не съществува колективна вина.
– Не ми говори за вина – ядоса се майка ми. – Оставих сестра, брат и болна майка, които имаха нужда от мен. Не знам вече колко пъти им писах да им се извиня, а от тях нито дума.
– Както и от шестте милиона евреи, нали?
– Бях дете!
– Аз също. Сега обаче мога да направя нещо и го правя.
Моята колективна вина беше, че съм мъж, но все пак си давах сметка, че майка ми е права относно работата. След като с Анабел се върнахме във Филаделфия и отново се изправих пред небъдницата на „Изобличителя“, ми хрумна нова идея: да напиша повест. Да я започна тайно и да изненадам Анабел в деня на сватбата. Това щеше да ми даде ново занимание, да реши проблема със сватбения подарък за Анабел и да ѝ докаже, че съм достатъчно интересен и амбициозен, за да се омъжи за мен, а може би дори да я помири с майка ми, тъй като си представях повестта като белоувски поднесен разказ на единствената хубава история, която знаех: бягството на майка ми от Германия и нейното чувство за вина. Вече разполагах с първото изречение: „Съдбата на семейството на „Адалбертщрасе“ беше в ръцете на един беснеещ стомах“.
Бяхме насрочили сватбата за почивните дни за рождения ден на Вашингтон, така че да могат да дойдат приятелите ни от цялата страна. Освен Нола, Анабел все още имаше три относително близки приятелки, една от Уичита, две от „Браун“. (Две от тези приятелства приключиха няколко месеца след сватбата, на третото беше наложен „изпитателен срок“, докато не беше прекратено от появата на бебе.) Тъй като тя нямаше да покани никой от близките си и майка ми не я одобряваше, според Анабел не беше честно да каня моите роднини, но аз изтъкнах, че Синтия я харесва и че аз съм единственото дете на майка ми.
И тогава една вечер Анабел ми донесе писмо от пощенската кутия.
– Интересно – отбеляза тя, – майка ти продължава да пише единствено на теб, не на двама ни.
Разкъсах плика и плъзнах поглед по листа. „Скъпи Том... къщата изглежда толкова празна след заминаването ти... Доктор Ван Шулингерхут... още по-големи дози... Помъчих се да си замълча, но всяка частица в тялото ми... да сравнява привилегиите и лукса на детството си с моето детство в Йена... неописуемата кланица на войната с модерните методи за отглеждане на животни... изключително обидена... не ми остава друго, освен да споделя искрено... това е УЖАСНА ГРЕШКА... доста привлекателна и много съблазнителна за един неопитен млад мъж... защото ти наистина си неопитен... Виждам да те очаква единствено нещастие с една разглезена, капризна, КРАЙНА жена, израснала в разкош... Толкова кльощав и блед от безумната диета, на която те е подложила... когато човек е неопитен, понякога половият нагон може да замъгли здравия разум... умолявам те да помислиш сериозно и реалистично за бъдещето си... Мечтая си да намериш някоя мила, разумна, зряла, ЗЕМНА жена, с която да изградиш щастлив живот...“
Ръцете ми изведнъж изстинаха, сгънах листа и го прибрах в плика.
– Какво пише? – попита Анабел.
– Нищо. Дебелото ѝ черво се е възпалило отново, доста е зле.
– Ще ми дадеш ли да го прочета?
– Просто обичайните глупости.
– След шест седмици ще се женим, а аз не мога да прочета писмото от майка ти, така ли?
– Според мен тя малко е изпушила от стероидите. По-добре не го чети.
Анабел ме изгледа с един от плашещите си погледи.
– Така няма да стане – заяви тя. – Или сме едно във всичко, или изобщо не сме заедно. Няма писмо, от когото и да е, което не бих ти дала да прочетеш. Няма и да има.
Анабел се канеше да избухне или да се разплаче и тъй като не можех да понеса нито едното, нито другото, аз ѝ подадох плика и се скрих в спалнята. Животът ми се беше превърнал в кошмар от точно тези женски укори, от които се мъчех да избягам. Като избягвах укорите на майка ми, си навличах укори от Анабел, и обратното, нямаше спасение. Седях на леглото и се притеснявах, докато Анабел не застана на прага. Не изглеждаше ядосана, по-скоро беше вцепенена от гняв.
– Ще използвам тази дума за пръв и последен път в живота си– каза тя. – Но няма по-подходяща.
– И коя е тя?
– Кучка. – Анабел се плесна през устата. – Не, тази дума е ужасна, дори и за нея. Не биваше да я изричам.