Повърхността на тялото ѝ беше около шестнайсет хиляди квадратни сантиметра и планът на Анабел беше да я разчертае с черен туш на „мръвки“ от по трийсет и два сантиметра. С изключение на стъпалата, лицето и пръстите, тези отрязъци щяха да са обикновени квадратчета 57х57 милиметра. И всичките петстотин квадратчета щяха да се появят в нейния филм. Тя възнамеряваше да отдели по една седмица за разглеждането на всяка мръвка от по 32 квадратни сантиметра, без да пренебрегва, нито пък да привилегирова някоя от тях, за да може спокойно да заяви, когато дойде време да умре, че наистина е познала всеки сантиметър от тялото си, като си беше поставила обезсърчаващата задача да измисли нещо свежо и приковаващо вниманието за всеки отрязък. Различията можеше да са чисто кинематографични, но в повечето случаи щяха да са свързани с визуализацията на пробудените от въпросния отрязък мисли и спомени. В това отношение проектът ѝ напомняше повече на представление, отколкото на снимане на филм. Ако се придържаше към графика си, представлението трябваше да продължи десет години, през които творческото предизвикателство постоянно щеше да нараства. Анабел не беше определила колко ще е дълъг филмът, представяше си го двайсет и девет часа и половина, по един час за всеки ден от лунния календар. По-голямата ѝ цел беше да си отвоюва тялото, отрязък по отрязък, от света на мъжете и месото. След десет години щеше изцяло да си се притежава.
Бях във възторг от идеята ѝ и затова Анабел беше във възторг от мен. Един горещ юлски следобед тя ми позволи да очертая първото черно квадратче, обхващащо два от пръстите на левия ѝ крак, беше ѝ отнело половин ден да определи с точност размера му и да наслага черните точки, които аз съединих.
– А сега трябва да ме оставиш сама – рече тя.
– Искам и аз да познавам всеки сантиметър от тялото ти.
– Винаги ще се връщам при теб – отвърна Анабел сериозно. – След десет години ще бъда изцяло твоя.
Целунах пръстите на крака ѝ и я оставих. Какво са десет години?
Ако беше работила по-бързо, ако междувременно на артистичния небосклон не бяха изгрели звездите на Синди Шърман и Нан Голдин, ако възходът на видеото не беше унищожил почти напълно експерименталните филми, ако не беше сковаващата я ревност, която Анабел изпитваше към моите по-дребни, но лесни за довършване журналистически проекти, навярно от филма ѝ щеше да излезе нещо. Само че мина година и тя все още беше на левия си глезен. Сега ми е ясно, че сигурно доста бързо се е отегчила от повърхността на тялото си – неслучайно цял живот не му обръщаме кой знае какво внимание – но на нея ѝ се струваше, че светът нарочно се опитва да ѝ пречи.
Естествено, аз опирах пешкира. Някоя погрешна дума на закуска или пък разсейваща миризма, ако съм решил да сготвя, („Миризмата е ад“, повтаряше тя) можеха да провалят целия работен ден. Дори съвсем кратка рецензия за някой „съперник“ я изкарваше от равновесие за седмица. С мълчаливото ѝ позволение започнах да преглеждам „Ню Йоркър“ и притурката на „Таймс“ и предварително изрязвах материалите, които можеха да я обезпокоят. Освен това аз вдигах телефона, плащах сметките и оправях данъчните декларации. Когато се преместихме в по-голям апартамент, звукоизолирах прозорците в кабинета ѝ и след като, шест месеца по-късно, Анабел реши, че Филаделфия я потиска, а на мен не ми дава поле за изява, заминах за Ню Йорк и намерих апартамент в Източен Харлем. Там също звукоизолирах нейната стая. И всичко това не с негодувание, а с чистосърдечно усърдие, защото тя беше таралежът, а аз – лисицата. Но и не беше само това, също като с тоалетната чиния, аз изкупувах структурна несправедливост. За нея беше болезнено, че имам практически умения, и тъй като Анабел страдаше, страдах и аз.
Моето най-голямо умение беше способността ми да изкарвам пари. Жадувах да се издигна и имах толкова свободно време (седем дни в седмицата Анабел се затваряше в стаята си със своята шестнайсетмилиметрова „Болио“), че не беше никакъв проблем да пробия в списание „Филаделфия“. Можех да стана редактор там, после и от „Войс“ ми предложиха подобна длъжност, но не исках да съм прикован към бюро, защото някои сутрини, преди да се оттегли в кабинета си, Анабел държеше да проведем няколкочасово обсъждане на някоя обезпокоила я новина, изплъзнала се от моята цензура, или защо съм я бил погледнал накриво, и аз трябваше да бъда на разположение. Затова работех от къщи и станах добър репортер. И понеже не се съревновавах с нея в полето на изкуството, тя ме окуражаваше да си поставям високи цели и ми помагаше със съвети и забележки за всяка статия. В замяна аз плащах наема, режийните и храната. За филмовите си консумативи и материали Анабел използваше остатъка от спестяванията си, а когато те свършиха, започна да продава бижутата, които баща ѝ беше подарил или беше наследила от майка си. Като разбрах на каква стойност възлизат те, направо хлъцнах и едновременно с това ме изпълни и известно негодувание, ала все пак аз не бях донесъл никаква зестра със себе си.