Нужно ли да е посочвам, че сексуалният ни живот бързо удари дъното? Проблемът ни не беше обичайната брачна скука. Отчасти причината беше в това, че Анабел по цял ден задълбочено се вглеждаше в тялото си и искаше в свободното си време просто да почете или да гледа телевизия, но по-голямата пречка беше сливането на душите ни. Няма как хем да си едно с другия, хем да го желаеш. В средата на 80-те правехме долу-горе читав секс само при завръщането ми у дома след някоя репортерска командировка или след ежегодните ми летни посещения в Денвър, в продължение на няколко часа бяхме достатъчно различни, за да можем да се слеем отново. В последвалите години, когато тя мина на гладна диета и тренираше по три часа на ден, мензисът ѝ просто спря. След това никое време в месеца не беше подходящо за нея, прибрахме Ленард в една кутия от обувки и повече не го извадихме, когато бяхме заедно, само говорехме, разнищвахме и предъвквахме всяка дреболия като някаква бюрократична администрация на чувствата, съставена от двама души. И най-дребният въпрос („Защо не ми каза веднага добрата новина, а изчака десет минути?“) водеше до официално разследване, всеки отговор се архивираше в три екземпляра, а срокът на проверката постоянно се удължаваше, тъй като се налагаше да се правят справки в архивите.
А и не общувахме с никого. Да се нагласим и да излезем сред други сексуални създания, може би щеше да ни помогне да се обособим един от друг. Само че Анабел ставаше все по-затворена и по-неуверена в себе си, все повече се стесняваше да обяснява за проекта си, който според нея и според мен беше гениален, но никой друг не го беше виждал; освен това, тъй като приятелите ни бяха всъщност мои приятели, тя нямаше как да не се чувства пренебрегната заради по-големия им интерес към мен. Започнах да се виждам сам с тях на обяд или за по едно питие надвечер. С никого не говорех за семейния ни живот. Това би било предателство спрямо Анабел, а и ме беше срам от странния ни брак и дори от собствените ми отговори на зададените от любезност въпроси за нея и за работата ѝ. Отговорите ми звучаха, все едно се мъча да я оправдая, все едно не съм в състояние да осъзная, че всъщност съпругата ми не е гений. Все още вярвах, че тя е гений, но колкото и да е странно, не бях убедителен.
Дори и Дейвид, който продължаваше да ми се обажда, като че ли беше изгубил интерес към Анабел. Тримата му синове сякаш нарочно се мъчеха да се впишат във всяко клише от общоприетата представа за разглезени богаташчета, а дъщеря му го беше заплюла в лицето. Аз му бях останал последният източник за някаква бащинска гордост. Той не спираше да ми предлага финансиране, връзки, добра работа в „Маккаскил“, понякога и трите едновременно. Под негово ръководство „Маккаскил“ разширяваше дейността си в Азия, търгуваше с риба от Перу и с ленено масло от Германия, диверсифицираше във финансови услуги и торове, включваше нови притоци към реката от месо, тъпчеше телешко и яйца в гърлото на „Макдоналдс“ и пуешко в челюстите на „Денис“. По мои сметки стойността на акциите на Дейвид в компанията наближаваше три милиарда долара.
И така изведнъж навърших трийсет години. Имах десетки приятели в работата, но нито един, с когото да говоря за Анабел, като се изключеше домоуправителят Рубен, който си изкарваше по нещо отгоре, като въртеше нелегална система за залагания, вързана за Доминиканската национална лотария и организирана от собственика на сградата. Блокът ни се водеше сигурен заради постоянното присъствие на Рубен и неговите помощници – един беззъб пияница с прякор Барабаниста и две отказали се от занаята проститутки. Рубен се държеше подчертано вежливо с Анабел и демонстрираше уважение към мъжа, който се е оженил за нея, викаше ми Щастливеца. Друг неин почитател беше новата ѝ приятелка Сюзан, двете се бяха запознали в курса за импровизации, на който Анабел се беше записала след дълги молби от моя страна, след като цяла есен проектът ѝ стоя на трупчета. Тя най-сетне беше заснела левия си крак и не можеше да се насили да очертае следващия отрязък към слабините си. Приемът ѝ на храна се беше свил до кафе със соево мляко сутрин и лека вечеря. През деня често не можеше да работи заради „подувания“ и болки в стомаха, но направо полудяваше, ако нещо (например проточил се няколко часа разговор с мен) попречеше на тренировките ѝ от пет до осем вечерта, които включваха упражнения по касетките на Джейн Фонда, бягане в Сентрал Парк и потене на купен на старо тренажор, който сега заемаше централно място в стаята ѝ.