Телесната ѝ мазнина беше колкото на плетен стол, мензисът ѝ беше останал в миналото, идваха и отминаваха цели сезони, в които спях с нея единствено във въображението на Рубен, но това не ни пречеше да обсъждаме възможността за дете. Анабел искаше да станем истинско семейство, но първо трябваше да довърши проекта си, да си върне тялото, да постигне успех, равен на моя или по-голям, тъй като всичко друго би означавало да си стои у дома да сменя памперси, докато аз се наслаждавам на мъжкото си издигане. Не виждах как бихме могли да изчакаме тя да приключи филма – дори не беше преглеждала заснетите стотици часове суров материал, да не говорим да е монтирала нещо, а с тази скорост и на седемдесет години все още щеше да снима – но нямаше как да го изтъкна, без да я хвърля в паника. Можех единствено да се помъча да я успокоя, така че най-сетне да се захване с разучаването и заснемането на слабините си.
За осмата ни годишнина, след първата ми статия в „Ескуайър“, убедих Анабел да заминем за Италия. Не бяхме имали меден месец и смятах, че Европа може да ни посъживи. По отношение на туризма пътуването ни беше безспорен успех – бяхме сами сред готическите скулптури на Тоскана и древните руини в Сицилия– но всеки следобед Анабел я заболяваше глава от глад, а вечер трябваше да я придружавам на тричасово спортно ходене в тъмното, след което, с къркорещи празни стомаси, дълго обикаляхме да намерим някое пълно с местни заведение, тъй като това все пак беше нашият меден месец и тя държеше единственото ѝ ястие за деня да е неповторимо.
Върнахме се в Ню Йорк твърдо решени да се научим сами да си приготвяме спагети с патладжан и доматен сос по сицилиански, толкова ни бяха харесали, че възнамерявахме да вечеряме с тях два пъти в седмицата. Което и правихме в продължение на няколко месеца. Странното е, че не ми втръснаха постепенно. Втръснаха ми изведнъж, от раз и завинаги, както си ядях и макар че първите хапки ми се бяха сторили все така вкусни. Оставих вилицата и заявих, че за известно време трябва да се откажем от патладжаните с доматен сос. Спагетите бяха прекрасни, вкусни и нямаха никаква вина. Просто бяхме прекалили, бяхме се натровили с тях, поне аз се чувствах така. Изкарахме един месец без спагети, само че Анабел все още ги харесваше и когато една топла юнска вечер се прибрах у дома, още от вратата усетих миризмата на чесън и домати.
Стомахът ми се разбунтува.
– Прекалихме – казах аз от прага на кухнята. – Не издържам повече.
Анабел веднага долови символизма в думите ми.
– Аз не съм спагети с патладжан, Том.
– Ако остана тук, ще повърна.
Тя ме погледна изплашено.
– Добре. После ще се върнеш ли?
– Ще се върна, но нещо трябва да се промени.
– Съгласна съм. И аз си мислех за това.
– Добре, ще поговорим после.
Спуснах се на бегом по стълбите и щом изскочих на улицата, продължих да тичам към спирката на Сто двайсет и пета без ясна идея къде отивам, нямах достатъчно близък приятел, с когото да поговоря, просто исках да се махна от там. В онези години в спирката на метрото от време на време свиреха група дрипави музиканти. Винаги китарист и басист, често и барабанист, чиито барабани сякаш бяха измъкнати от контейнера за боклук, понякога вокалистка със златни зъби и лекьосана рокля с пайети. Единствено певицата обръщаше внимание на публиката, останалите изглеждаха потънали в болезнените си лични истории, от които музиката беше моментно бягство. Китаристът умееше да изкарва звук, който дори и тракането на влака не успяваше да заглуши, и каквото и да му костваше, не спираше до края.
Онази вечер бяха трио. В отворения калъф на китарата се въргаляха няколко банкноти, аз също пуснах една и се отдръпнах настрани с нужното уважение, което един бял е длъжен да проявява в Харлем. След това дълго, макар и без успех, търсих парчето, което свиреха тогава. Може би беше тяхно и никога не е било записвано. Простичката мелодия навяваше мисли за красота насред неизличима тъга и по мои спомени я свириха поне двайсет минути, даже половин час, тъй като пристигнаха и заминаха поне няколко местни и бързи влакове. Накрая се изви същинска буря от идващото от тунелите течение, силен, миришещ на пикоч полъх помете перона, обърна посоката си, после пак, банкнотите в калъфа за китара се издигнаха и понесоха като есенни листа, рееха се и се въртяха, а музикантите не спираха да свирят. Беше трогателно красиво и трогателно тъжно, всички на перона го знаеха и никой не се наведе да посегне към парите.