Анабел отново се разплака.
– Не искам да те загубя!
– Няма да ме загубиш – отвърнах аз. – Просто известно време няма да сме заедно.
Аргументът, с който се обосновах пред нея, а и пред себе си, гласеше, че за да можем да останем заедно, трябва да възстановим отделните си личности. И наистина го вярвах, но вярата ми се крепеше на съвсем други основания. По този начин се мъчех да отложа вината, че съм я изоставил. Освен това се надявах, по-скоро самозаблуждавах, че Анабел може да ми спести чувството за вина и сама да си тръгне.
Докато майка ми излизаше от упойка след операцията, разговарях с доктор Ван Шулингерхут в коридора на болницата. Той беше плешив мъж със състрадателни очи и гърбав нос. Беше се грижил добре за майка ми и се ядосваше заради рака.
– Хирургът не е доволен – заяви доктор Ван Шулингерхут, акцентът му изобщо не беше като на Ленард. – Искаше да изреже повече, но майка ти е непреклонна, не желае стома. Длъжни сме да уважим избора ѝ, все пак въпросът опира до това, как ще живее оттук насетне. А тя категорично не желае да се занимава с торбички. Само че вържеш ли ръцете на хирурга... Шансовете стават по-лоши.
– Колко лоши?
Той поклати глава ядосано.
– Лоши.
– Благодаря ви, че сте се съобразили с желанието ѝ.
– Майка ти е борец. Имал съм много пациенти в далеч не толкова тежко състояние, които се предават и приемат да им бъде направена колостомия. А и знаеш как е напуснала Германия. Била е в унизително положение, което е отказала да приеме. С тази воля можеше да живее още поне трийсет години.
Ето така се породи възхищението, което започнах да изпитвам към майка ми. Колкото и да е странно, предвид тежкото ѝ състояние, тя ми вдъхна надежда за моя живот. Ситуацията с Анабел едва ли ме измъчваше повече, отколкото червата измъчваха майка ми, а да изоставиш майка, брат и сестра, не ще да е било по-лесно от това, което трябваше да причиня на Анабел. Но щом майка ми се беше справила, значи, и аз можех да се справя.
Операцията като че ли беше изрязала израза „глупавата ти стара майчица“ от речника ѝ, както и всички подобни. Тя се върна у дома без обичайното си самоомаловажаване. Политическите ѝ възгледи също бяха поомекнали под влиянието на Синтия, която се беше преместила в Денвър и отглеждаше сама дъщеря си.
– Започвам да си мисля, че парите наистина са коренът на всяко зло – каза майка ми една вечер. – Имаш ли пари, хората ти завиждат. Това е проблемът на комунистите, те завиждат на богатите, вманиачени са по преразпределението. А семейството на Анабел, извинявай, е пример за вредата, която причиняват парите.
– Затова тя ги отрича – посочих аз.
– Но крайното им отричане е просто друг начин пак да си обсебен от тях. Точно като при комунистите. Съвестните работници биват експлоатирани от мързеливите. Извинявай много, но изобщо не е правилно Анабел да не работи и ти да плащаш за нейната лудост. Тя щеше да е по-добре, ако не беше толкова богата.
– Семейството ѝ не е съвсем наред, това е така. Но тя не е мързелива.
– Когато си отида, ще получиш малко пари от тази къща. Не желая да ги прахосаш за издръжката на Анабел. Тези пари са за теб. Не са много, но баща ти работи цял живот, аз също работих цял живот. Моля те, обещай ми, че няма да ги прахосаш за дъщерята на милиардер.
Замислих се за родителите ми, които се бяха трудили цял живот.
– Добре.
– Обещаваш ли?
Обещах ѝ, макар да не бях сигурен, че ще устоя на думата си.
Това лято отново проядох месо. Заминах за Невада и написах материал за „Ескуайър“ за планираното депо за ядрени отпадъци в Юка. Освен това се грижих за майка ми по време на химиотерапията и се виждах често със Синтия и дъщеря ѝ. Сега неделните ми разговори по телефона бяха с Анабел. Тя твърдеше, че имала продуктивни идеи и само когато подхвърлеше нещо от типа на: „Не ме забравяй, Том“, ми ставаше малко неприятно, иначе все така се радвах да чуя гласа ѝ. На нея ѝ през ум не би ѝ минало, че съм проял месо, и аз така и не ѝ казах.
Майка ми продължи с изненадите. След като се посъвзе след втората операция през октомври, категорично потвърждаваща лошите изгледи, тя ме помоли да я заведа в Германия, преди да умре. Тя следеше политическите събития там, увеличаващия се поток източногерманци, бягащи през Чехословакия, и за първи път от много години се опита да изпрати писмо до близките си на стария адрес. Три седмици по-късно получи дълъг отговор от брат си. Той и съпругата му още живеели в същия апартамент, майка им била починала през 1961 година, малката им сестра на два пъти се била развела, големият му син учел в университета. Поне доколкото майка ми ми го преведе, в писмото нямаше негодувание, за брат ѝ нейното изчезване сякаш беше едно обикновено събитие от трудното детство, което отдавна е оставил зад гърба си. Той изобщо не споменаваше множеството предишни писма, на които не беше отговорил. Може би никога не е изпитвал негодувание, а просто го е било страх, че Щази ще погледне с лошо око на кореспонденцията му с една невъзвращенка. Сега обаче страха от Щази вече го нямаше.