– Сигурна ли си?
– Тук е така – отвърна тя. – Хората се грижат един за друг.
– Говориш като комунистка.
– Четиресет години ужасно разхищение – рече майка ми, – животът им е бил прахосан за нищо. Страна на големи деца, които палуват зад гърба на учителя, доносничат, събират глупавите си удостоверения, че са примерни социалисти. И които се подчиняват на системата, защото са германци и защото това е система. Всичко е било глупост и лъжа. Но те не са надменни, не са надути. Дават, каквото имат, и ме приемат такава, каквато съм.
Колкото повече се приближаваше към смъртта, толкова по-самоуверена ставаше. Беше стигнала до извода, че смисълът на живота е във формата му. Нямаше как да намери отговор на въпроса защо е била родена, можеше единствено да приеме това, което животът ѝ поднася, и да се опита да го доведе до хубав край. Възнамеряваше да умре в стаята на майка си в присъствието на брат си и единственото си дете без унижението на колостомна торбичка.
Върнах се в Берлин, сдуших се с двама млади френски журналисти и заедно с тях се настанихме в апартамент на „Фридрихщрасе“, чиито наематели просто си бяха тръгнали и нямаше изгледи да се завърнат. В продължение на месец всяка седмица пътувах до Йена, като допълнително отскочих и за Коледа, и през това време майка ми ставаше все по-слаба и по-бледа. За щастие, болките ѝ бяха като цяло поносими. Когато я прережеше по-силно, тя натриваше венците си с морфин, който доктор Ван Шулингерхут ни беше дал да прекараме тайно през границата.
Последното ни сядане заедно на масата беше за закуска във втората неделя на януари. През нощта майка ми беше ставала на няколко пъти да върши неща, на които достойнството ѝ не допускаше да бъда свидетел, и очите ѝ бяха хлътнали, очертанията на черепа се виждаха ясно под тънката кожа, но тя все още беше жизнерадостната Клелия, сърцето ѝ още туптеше, мозъкът ѝ още се захранваше с кислород и беше изпълнен с живот. Зарадвах се, че изяде цяло хлебче с масло.
– Искам да знам какво възнамерявате да правите с Анабел – рече тя.
– В момента не мисля за това.
– Но скоро ще трябва да помислиш.
– Тя трябва да довърши проекта си, а след това все още се надяваме да си имаме дете.
– Това ли искаш?
Помислих малко и отговорих:
– Искам отново да я видя щастлива. Тя беше невероятна, а сега е ужасно унила. Струва ми се, че ако е щастлива и постигне успех, и аз ще бъда щастлив с нея.
– Твоето щастие не бива да зависи от нея – отвърна майка ми.– Ти беше щастлив като малък и макар да знам, че аз и баща ти не бяхме най-лесните родители, това едва ли ти се е отразило чак толкова. Ако си се озовал прикован към човек, който не може да бъде щастлив, трябва да решиш какво ще правиш.
Обещах ѝ да помисля и тя отиде да си легне в стаята на майка си, а аз се замъчих с един немски вестник. Половин час по-късно я чух да влиза в тоалетната. Малко след това от там долетя вик. Викът е запечатан в паметта ми, и сега мога да го извикам в ума си точно такъв, какъвто го чух.
Тя седеше на тоалетната, превита надве, и се олюляваше от болка. Беше страдала на тоалетната безброй пъти, но за отбелязване е, че дотогава никога не я бях виждал в такова положение. Знам, че майка ми не искаше да ставам свидетел на подобни моменти, и още тогава съжалих, и сега още съжалявам, че стана така. Тя ме погледна с оцъклени очи и задъхано простена:
– Боже господи, Том, умирам.
Хванах я под мишниците и я завлякох в стаята, тоалетната чиния беше изпръскана с кръв и гадости. Майка ми дишаше повърхностно и учестено. Изтънялото ѝ дебело черво се беше скъсало и тя умираше от сепсис. Натърках морфин по венците ѝ и я погалих по сякаш смалената глава. Главата ѝ все още беше топла, чудех се какво става вътре в нея, но майка ми не каза нищо повече. Зауспокоявах я, че всичко е наред, че още я обичам, казах ѝ да не се тревожи за мен. Тя дишаше все по-бавно и по-трудно и после, точно на обяд, дъхът ѝ секна напълно. Облегнах глава на гърдите ѝ, прегръщах я дълго, не мислех за нищо, просто бях животно, изгубило майка си. След това станах и набрах номера, който вуйчо ми беше дал да го търся в малката му вила.
С Клаус решихме, че е по-добре да няма погребение, отколкото да е малко. След кремацията двамата се спуснахме към реката, разходихме се по поляните, по които майка ми се беше пекла на слънце като малка, и разпиляхме половината от праха ѝ по брега. Другата половина оставих да разпръсна в Денвър със Синтия. На сутринта, преди да си тръгна от Йена, благодарих на вуйчо ми на развален немски за всичко. Той вдигна рамене и отговори, че майка ми би направила същото за него. Дойде ми на ума да попитам каква е била като малка.