– Herrisch! – Той се засмя. – Затова нямаше как да не ѝ помогна.
После потърсих непознатата дума в речника, излизаше, че го е командорела.
През целия път до Берлин стоях прав в дъното на последния вагон и гледах как останалите зад нас семафори превключват от червено в зелено. Не беше чак толкова тежко да си кръгъл сирак. Чувствах се като в първия ден от дълга ваканция, ден празен като ясното и слънчево януарско небе. Единственият облак, Анабел, беше на другия край на света. Усещането ми за освобождение до известна степен се дължеше на финансовата страна на нещата – със Синтия и Елън щяхме да си разделим наследство на стойност около четиристотин хиляди долара – но не беше само това. И двамата ми родители бяха слезли от сцената и я бяха оставили изцяло на мен, а аз виждах, че досега съм си слагал букаи заради Анабел, от страх да не дръпна прекалено много пред нея.
Бях ѝ обещал да се обадя следобеда, но разпръсването на праха на майка ми ме накара да си дам сметка, че в проекта за заснемане на тялото има нещо детинско и фундаментално безсмислено, и се боях това да не си проличи в разговора ни. Моето тяло ми се струваше тъй жизнено, тъй далеч от смъртта, че вместо това излязох да се разходя, поех по стъпките на майка ми, смесих се с чужденците, обикалящи край Стената в Моабит, и след това се отправих към „Курфюрстендам“.
В западния край на булеварда влязох в едно заведение да хапна наденица и да запиша журналистическите си впечатления в бележника. В някакъв момент вниманието ми беше уловено от един мъж на съседната маса, млад германец с високо чело и леко чуплива коса. Той седеше сам, преметнал ръце върху столовете от двете си страни, и гледаше телевизора в ъгъла. Широко разперените ръце, излъчваната от стойката му увереност, че всичко тук му принадлежи, постоянно привличаха погледа ми към него. Накрая той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна. После, сякаш за да ми обясни на какво се радва толкова, посочи телевизора.
Лицето му ме гледаше и от екрана. Интервюираха го на улицата, отдолу пишеше „Андреас Волф, дисидент от ГДР“. Не успях да разбера много-много от обясненията му, но той няколко пъти повтори нещо за слънчевите лъчи. Камерата смени ракурса и показа в общ план сграда, която разпознах като централата на Щази, обърнах се към него и видях, че той е разперил още повече ръце. Станах и се приближих към масата му с бележника в ръце.
– Darf ich?
– И още как – отвърна той на английски. – Американец си, нали?
– Да.
– Американците може да сядат където си поискат.
– Не съм много сигурен дали е така. Но съм любопитен за какво говореше по телевизора. Немският ми не е много добър.
– Носиш бележник – отбеляза той. – Журналист ли си?
– Да.
– Прекрасно. – Той протегна ръка. – Андреас Волф.
Стиснах ръката му и седнах срещу него.
– Том Аберант.
– Да те черпя една бира?
– Нека аз да почерпя.
– Аз имам повод. За първи път ме дават по телевизията, за първи път съм на Запад, за първи път разговарям с американец. Невероятен късмет!
Поръчах бира и се разговорихме. Андреас ми обясни, че е участвал в нахлуването в централата на Щази и се е озовал в ролята на говорител на Гражданския комитет, настояващ за надзор над архивите, за което се е възнаградил с първото си излизане от Източния блок. Твърдеше, че не е спал от три дни, но не изглеждаше уморен. И аз бях въодушевен. Късметът ми да срещна дисидент от Източна Германия в първите часове от пребиваването му на Запад, преди да го е надушил някой западен журналист, беше ясен знак, че мислите, които се бяха въртели в главата ми във влака от Йена, може да се окажат пророчески.
Допихме си бирите и излязохме. Андреас беше облечен с тесни джинси и анорак и не вървеше като хората, а крачеше наперено с опънати рамене. В града все още се усещаше празнична атмосфера, по „Курфюрстендам“ беше пълно с чужденци и западняци и той улавяше погледа на всеки срещнат, сякаш го предизвикваше да се осмели да отрече, че го разпознава. Разминехме ли се с някоя красива жена, рязко извръщаше глава да я огледа. Струваше ми се, че Анабел изобщо няма да го хареса, и само заради това, че бях с него, се чувствах още по-свободен.
Андреас се спря пред салона на Бе Ем Ве в един по-спокоен участък от булеварда.
– Какво ще кажеш, Том? Трябва ли да си наложа да искам такава кола? След като вече няма Изток, а само Запад?
– Твой дълг като потребител е да искаш такива коли.
Той се взираше във върха на автомобилостроенето.
– По-плашещо нещо не съм виждал през живота си. Всички други нямаха търпение да дойдат тук. Толкова са глупави, че не изпитват страх.