– Нещо против да си записвам думите ти?
– Искаш ли?
– Приличаш ми на човек, който има какво да разкаже.
Той се засмя.
– „А аз на всички сбрани ще разкажа за станалото. Туй ще бъде повест за плътски действия, злодейски страсти, за противоестествени дела...“ Откъде е това?
– Последната реч на Хорацио, ако не ме лъже паметта.
– Много добре! – Андреас ме тупна по рамото. – Само ти ли си такъв, или всички американци ще се окажат по вкуса ми?
– Може би истината е някъде по средата.
– Ако знаеш каква е представата ми за Америка, сигурно ще паднеш от смях. Небостъргачи и потискани бедняци. Брехтовска експлоатация. Дъното на Горки. Мик Джагър като дявола. Момичета от Пуерто Рико, готови на всичко, за да бъдат с теб.38
– Пообуздай малко фантазията си.
– Да замина ли за там?
– За Ню Йорк? На всяка цена. Ще те разведа, ако дойдеш.
Съзнавах как това, че съм американец, влияе благоприятно на оценката му за мен, съзнавах също така колко засрамен ще се почувствам, ако наистина дойдеше в Ню Йорк и видеше живота ми с Анабел. Андреас размаха среден пръст към лъскавите беемвета и дори след като отминахме, не свали ръка.
Историята, която ми беше разказал – как още от двайсетгодишен е бил обявен за противообществен елемент и е живял извън социалистическата система в мазето на някаква църква – щеше да влезе директно в материала ми за „Харпърс“. И въпреки това причината, поради която, преди да се разделим на „Фридрихщрасе“, го помолих да се видим отново на другия ден следобеда пак там, далеч не беше свързана с работата ми като журналист. Андреас нямаше нищо общо с Анабел, освен че беше кльощав като нея, но дръзката му самоувереност оставяше впечатление за нещо увредено или изтерзано, скрито под повърхността, което ми напомняше за очарователното увредено момиче, в което се бях влюбил. Или той просто ми напомняше какво е да си паднеш по някого.
Колкото и да не ми се искаше, на другия ден на всяка цена трябваше да се обадя на Анабел. Това можеше да стане единствено от кабинка в някоя поща и докато Андреас ме развеждаше из центъра на Източен Берлин – показа ми църквата, в която е бил възпитател на безпризорни младежи, елитната гимназия, в която е учил, младежкия клуб, в който са свирили недолюбвани от властта групи, баровете, в които са се събирали всевъзможните Asoziale39– започнах да се притеснявам дали ще успея да намеря поща преди края на работното време. Накрая му го казах.
– Какво ще стане, ако не ѝ се обадиш?
– Ще си навлека повече неприятности, отколкото си струва.
– Добре, да те питам тогава: това ли е да си женен?
– Защо? Да не мислиш да се жениш?
Изражението му стана сериозно. Бяхме в „Пренцлауер Берг“, по улицата се търкаляха грозни мебели, които хората изхвърляха през прозорците след падането на Стената.
– Няма да се женя – отвърна той. – Но има едно момиче... Много е малка, надявам се, че някой ден ще те запозная с нея. Като я видиш, ще разбереш защо питам.
Намекът му за приятелка пробуди ревност и това ясно говори колко бях хлътнал по него. В мен нямаше и капчица съмнение, че тя е неописуемо красива и луда по секса точно толкова, колкото Анабел не беше. За което му завиждах. Още по-смахнато и също така показателно за разтърсеното ми състояние след смъртта на майка ми беше, че завиждах и на момичето за достъпа, който това, че е жена, ѝ даваше до личния му живот.
– Добре, обади ѝ се – рече Андреас. – Аз ще те изчакам.
– О, майната му – отвърнах аз. – Ще ѝ звънна утре.
– Имаш ли нейна снимка?
В портфейла си носех една снимка от Италия, на която Анабел беше излязла прекрасно. Андреас я огледа внимателно и кимна одобрително, но аз мярнах, или поне така ми се стори, как изведнъж се успокои, сякаш сега беше сигурен, че неговата приятелка е по-хубава, че е спечелил и това съревнование. Стана ми жал за Анабел, ала едновременно с това и за мен самия, задето се налага да я защитавам.
Той ми върна снимката.
– И си ѝ верен, така ли?
– Досега.
– Единайсет години, невероятно!
– Клетвата си е клетва.
– Вдигаш високо летвата, не знам дали ще мога да покрия твоите стандарти.
Явно и Андреас вече смяташе, че може да станем приятели. Продължихме с обиколката по мъждиво осветените улици и той заговори колко е омърсена страната, за мръсотията в буквален и духовен смисъл, за мръсотията в него самия.
– Ти дори не осъзнаваш колко си чист.
– Не съм се къпал от три дни.
– Тревожиш се, че не си се обадил на жена си. Грижиш се за майка си на смъртния ѝ одър. На теб това ти се струва напълно нормално, но не за всеки е така.
– По-скоро става дума за ужасно свръхразвито чувство за дълг.