– Майка ти на колко години беше?
– Петдесет и пет.
– Гаден късмет. Добра майка ли беше?
– Не знам. Винаги съм я смятал за пречка, а сега не мога да се сетя и за един случай, в който да е постъпила лошо с мен.
– Защо да е била пречка?
– Не харесваше жена ми.
– А ти си верен на жена си.
– Не си прав за мен – рекох аз. – Втръснало ми е да бъда чист. Втръснало ми е от брака. Прахосвам живота си.
– Познато ми е.
– Втръснало ми е и от мен самия.
– И това ми е познато.
– Да пийнем по една бира?
Андреас спря и погледна часовника си. Гордостта ми страдаше, че се налага да го моля, но бях твърдо решен да станем приятели. У него имаше неустоим магнетизъм и излъчване за скрита тъга, скрито познание. Когато след години стана световноизвестен, изобщо не се изненадах. Целият свят като че ли беше доловил това, което аз бях зърнал още в първия миг, и никога не завидях на Андреас за успехите му, тъй като знаех, че отдолу, под повърхността, в него има нещо увредено.
– Добре, може, но само по една – склони той.
Влязохме в някакъв бар, удачно назован „Дупката“, и там продължих със самобичуването. Разказах му как пренебрегнах предупрежденията на майка ми за Анабел и след това едва ли не я изоставих за цели единайсет години. Как пренебрегнах предупрежденията на бащата на Анабел, пренебрегнах инстинктивното си привличане към него и се врекох във вярност на една луда жена. Всяка изречена дума беше предателство спрямо Анабел, а най-ужасното е, че ми беше приятно. Сякаш бях имал нужда единствено от една приемлива нейна алтернатива, някакъв потенциален приятел, по когото леко си падам, за да си призная пред себе си колко съм ѝ набрал, даже може би колко съм ѝ бил ядосан още от самото начало.
Изповедта ми беше съвсем искрена, макар да беше своего рода тактически ход. До този момент никога не бях говорил за брака си с човек, на когото разчитам да ми осигури информация за някой материал, но откритостта беше моят начин на действие, моето средство да окуража източниците си на свой ред да бъдат открити. Това не означава, че съм манипулатор, а просто, че съм роден за журналист. И виждах, личеше си по захласнатото внимание на Андреас, че моят американски подход действа безотказно на един германец. Такъв беше и подходът на баща ми, а майка ми, на двайсет години, е била беззащитна пред него.
– И какво ще правиш сега? – попита Андреас, след като свърших.
– Каквото и да е, стига да не трябва да се връщам в Харлем.
– Утре трябва да ѝ се обадиш. Ако наистина няма да се прибираш.
– Да, да. Ще видим.
Той се взираше в мен напрегнато.
– Харесвам те – рече той. – Ще ми се да ти помогна да напишеш истината за моята страна. Но се боя, че ако узнаеш историята ми, ще престанеш да ме харесваш.
– Защо не ми я разкажеш и не ме оставиш аз да преценя?
– Ако се запознаеш с Анагрет, може и да разбереш. Но с нея все още не бива да се виждаме.
– Така ли?
– Да.
Барът се беше изпълнил с цигарен дим, изглеждащи като болни от рак мъже и момичета с прически, които само преди ден бих сметнал за отвратителни. Но сега, след като си позволих да си представя как си лягам с някоя такава фризура, това ми се струваше напълно постижимо, ако остана в Берлин.
– Хубаво е човек да изговори това, което му тежи – отбелязах аз.
Андреас поклати глава.
– Не мога да говоря за това.
Този етап е добре познат на всеки журналист. Ако някой си направи труда да спомене, че има нещо, което не може да сподели, накрая винаги го споделя. Цаката му е междувременно да си говорите за всичко друго, освен за неразказаната история. Взех по още една бира и разсмях Андреас с жлъчни коментари по адрес на английската литература от двайсети век, която той познаваше задълбочено и моето неласкаво мнение за нея го озадачаваше. След това защитавах „Бийтълс“, докато той превъзнасяше „Стоунс“, а после заедно се присмивахме на почитателите на Дилън както в Америка, така и в Германия. Разговаряхме три часа, „Дупката“ се изпразни, неразказаната история витаеше край нас. Накрая Андреас захлупи лице и силно разтърка очи.
– Добре – рече той. – Хайде да вървим.
Като се замисля, любопитно е, че до този момент изобщо не ми беше минало през ума да се видя в ролята на баща ми, до такава степен бях заел страната на майка ми. Но сега, след смъртта ѝ, когато с Андреас навлязохме в тъмния парк „Тиергартен“, сякаш бях баща ми в нощта, в която беше срещнал майка ми. Случайна среща, висока млада жена от Източна Германия, град, пълен с възможности. Сигурно е бил смаян от присъствието ѝ до себе си.
Седнахме на една пейка.
– Това не е за публикуване – предупреди ме Андреас. – Просто да ти помогне да разбереш нещата.