– Тук съм като приятел.
– Приятел. Интересно. Никога не съм имал приятели.
– Съвсем никога?
– Съучениците ми ме харесваха. Аз обаче ги презирах. Те бяха страхливи, скучни. След това станах парий, дисидент. Никой не ми вярваше, а и аз на никого не вярвах. И те бяха страхливи и скучни. Човек като теб не би могъл да съществува в тази държава.
– Но сега дисидентите победиха.
– Мога ли да ти имам доверие?
– Няма как да си сигурен, но да, можеш, абсолютно.
– Ще видим дали после още ще искаш да ми бъдеш приятел.
В тъмното, в центъра на твърде разпръснатия и рядко населен, за да се оглася от шум, град, Андреас ми разказа колко високопоставени били родителите му. Колко привилегирован бил и той самият, докато не обърнал гръб на този живот с демонстративното си политическо непокорство. Как след изключването от университета потънал в миланкундеровски свят на момичешки слабини, а след това срещнал момиче, което променило живота му, момиче, чиято душа обичал, и как се бил опитал да я спаси от пастрока, който я насилвал. Как пастрокът ги бил проследил до вилата на родителите му. Как, за да се защити, Андреас убил пастрока с попаднала му подръка лопата и заровил трупа зад вилата. Разказа ми за обзелата го след това параноя и за късмета си да прибере материалите от разследването и досието си от архивите на Щази.
– Направих го, за да я предпазя – рече той. – Моят живот не си струва усилието, но тя го заслужава.
– Нали е било при самоотбрана? Защо просто не сте повикали полицията?
– Поради същата причина, поради която тя не се беше обърнала към властите. Щази защитаваше своите. Истината беше това, което те кажеха. И двамата щяхме да отидем в затвора.
И преди бях разговарял с убийци. Всеки път бях изпитвал лек страх, чисто инстинктивен, сякаш случилото се с тях може да се случи и на мен. Но в състоянието, в което бях изпаднал след часове наливане с бира и приказки, вместо страх ме обзе необяснима завист към Андреас заради по-смисления, по-вълнуващ живот, който беше водил.
Той плачеше сподавено.
– Ужасно беше, Том. И не минава. Не исках да го убивам. Но го направих. Направих го...
Преметнах ръка през раменете му, той се обърна и ме прегърна.
– Няма нищо – рекох аз.
– Не е нищо. Не е!
– Шшш, спокойно, няма нищо.
Плака дълго. А аз го галех по главата и го притисках към себе си. Ако беше жена, щях да го целуна по косата. Но строгото спазване на ограниченията в близостта е кръстът, който трябва да носи всеки нормален мъж. Накрая Андреас се дръпна и се поуспокои.
– Това е историята ми.
– Значи, все пак всичко се е подредило.
– Не съвсем. Тя отказва да ме види, докато не сме в безопасност. В общи линии сега сме в безопасност, само дето трупът е в двора на родителите ми.
– О, боже.
– И това не е всичко. Те може да продадат вилата на строителни предприемачи. Говори се, че ще разкопаят всичко наоколо. Ако искам да я видя пак, трябва да преместя останките.
– Съжалявам, че не мога да ти помогна.
– Да, ти си чист. Никога не бих те забъркал.
В гласа му се долавяше нежност. Попитах го какво възнамерява да прави с останките.
– Не знам – отвърна той. – Може да се науча да карам кола, но това ще отнеме време. И се боя, че ще я загубя. Предполагам, че ще успея да набутам всичко в два куфара и да взема влака.
– Ще е доста тегаво с влака.
– Искам да бъда с нея. Каквото и да ми струва. Не ме интересува нищо друго, освен да бъда с нея.
Отново ме прободе ревност. Усещане, че съм пренебрегнат, че се съревновавам с момичето. Как иначе да обясня това, което казах тогава?
– Ще ти помогна.
– Недей.
– Току-що кремирах майка ми. Готов съм за това.
– Недей.
– Аз съм американец. Имам шофьорска книжка.
– Не, не. Това е мръсна работа.
– Ако си ми казал истината, си струва.
– Трябва сам да го направя. Няма как да ти се отплатя.
– Няма нужда от отплата. Предлагам ти го като приятел.
В далечината, някъде в тъмните дървета и храсти зад нас тихо измяука котка. След това се чу вик, по-силен, не беше котка. Жена, изпитваща наслада.
– Искаш ли достъп до архива? – попита изведнъж Андреас.
– Кой архив?
– В петък Комитетът отново ще влезе в централата на „Норманенщрасе“. Мога да те вкарам.
– Едва ли ще пуснат американец.
– Майка ти е германка. Представляваш невъзвращенците. Те също имат досиета.
– Няма нужда да е танто за танто.
– Не е танто за танто. Приятелство.
– Определено ще е голям удар за мен като журналист.
Той скочи от пейката.
– Да го направим! И едното, и другото. – Надвеси се над мен и сложи ръце на раменете ми. – Ще го направим ли?
Жената в храстите отново простена. Мина ми мисълта, че ако остана с Андреас в Берлин, мога да имам същата тази жена или някоя точно като нея.