– Да.
Сутринта се събудих рано-рано в апартамента във „Фридрихсхайн“, разяждан от угризения. През целия си престой там не си бях дал труда да изпера чаршафите, които още при нанасянето ми не бяха особено чисти, просто бях навикнал на мизерията. Ако човекът, по когото бях хлътнал, беше жена и тя лежеше гола до мен, можеше и да успея да прогоня Анабел от мислите ми. Сега обаче единственият начин да заспя отново беше да си обещая, че ще ѝ се обадя през деня и ще се опитам да изкупя това, което бях наговорил на Андреас за нея.
Само че когато станах по обяд, мисълта за нейния трепкащ от обида гласец ми се видя противна. Исках да чуя гласа на Андреас, исках да видя неговото лице. Прехвърлих се в Западен Берлин и наех кола, като се уверих, че имам право да напускам града. Когато се върнах в апартамента, на пода във всекидневната ме очакваше телеграма.
ОБАДИ СЕ
Легнах в мръсните чаршафи с телеграмата до мен и зачаках стелещият се над града дим от изгорели въглища да се вплътни в мрак и пощите да затворят.
Под прикритието на нощта потеглих към покрайнините, профучах край един спрял трамвай и едва не отнесох изскачащите от отворените врати пътници. Те ми се разкрещяха ядосано и аз разперих ръце в американски жест на извинение. С помощта на останалата от баща ми стара карта на Берлин успях да се ориентирам в безкрайните квартали на германския концлагер. Районът около Мюгелзее беше по-застроен и оживен, отколкото си го бях представял, изпитах облекчение, когато видях, че лятната вила на семейство Волф е скрита зад високи борове.
Навлязох в двора с угасени фарове и по заледената алея минах зад къщата, както ми беше казал Андреас. От там се виждаше замръзналото езеро, белезникаво бяло под купола на градски облак, и барака в дъното на парцела. Андреас стоеше пред бараката с лопата и брезент.
– Някакви проблеми? – попита ведро той.
– Едва не сгазих няколко души, но иначе – не.
– Адски съм ти благодарен за това, което...
– Остави благодарностите за после.
Андреас ме поведе към дърветата зад бараката. Там имаше купчина пръст и до нея дупка.
– Заболяха ме ръцете – рече той. – Земята отгоре беше замръзнала. Струва ми се, че ако го хванем за дрехите, ще можем да го изкараме. Пробвах да го повдигна от двете страни.
Надникнах в дупката. Разсеяната светлина беше достатъчно силна да се види, че комбинезонът на трупа, сега покрит с песъчлива кал, е бил син. Благодарение на него скелетът беше запазил формата, а донякъде и обема, на човешко тяло. По костите на ръцете като че ли имаше тук-там парчета кожа. Миризмата не беше непоносима, леко на гнило, като на синьо сирене. Но едно нещо липсваше.
– А къде е главата?
Андреас кимна настрани.
– В найлонов чувал. Не е за гледане.
Бях благодарен за предвидливостта му. Все още бях под покрова на свикването със смъртта, тъй като само преди няколко дни бях стоял край ковчега на майка ми. Но един череп, навярно все още с остатъци от коса, щеше да ми дойде в повече. Без него кокалите бяха някак си абстрактни. Имах чувството, че с насилването си да ги погледна подпечатвам решението си да не се върна при Анабел.
Въпреки това зъбите ми тракаха, и то не само от студ. Андреас опъна брезента, прекрачихме дупката и хванахме комбинезона. Платът обаче явно беше изгнил отдолу. Скъса се по средата и от него се изсипаха кости и някакви буци с неопределимо естество.
– По дяволите – изругах аз.
– Да, по дяволите. Добре, остави на мен.
Докато Андреас изгребваше с лопата останките, аз стоях на брега на езерото. Върнах се чак след като беше вързал брезента и отново запълваше дупката с пръст. Помогнах му, за да ускорим работата.
– Нося сандвичи – рече той, след като прибрахме брезента с нещото в него в багажника.
– Нямам кой знае какъв апетит.
– Насили се. Чака ни дълъг път.
Измихме си ръцете с бутилка минерална вода и изядохме сандвичите. Отново ми стана студено и в поохладения ми мозък изкристализира една мисъл, която изобщо не ми беше хрумвала досега: бях съучастник в извършването на тежко престъпление. Бодна ме, доста слабо, ала все пак ме бодна, носталгия по Анабел. Колкото и да се беше скапал животът ни, той си оставаше домашен, предсказуем, моногамен, не беше престъпен. В покрайнините на ума ми прибяга като плъх друга мисъл: за първи път бях видял Андреас преди четиресет и осем часа, не го познавах, може и да не ми беше казал цялата истина, може би през цялото време ме е заблуждавал, само и само да се събере със своята Анагрет.
– Успокой ме за полицията – подхвърлих аз. – Представи си, че ни спрат за проверка. „Моля, отворете багажника.“