– Но междувременно...
– Добре, добре – прекъсна го Тад ядосано. – Не държа да ме споменаваш. Вулканите се водят собственост на боливийска компания. Принудих се да я създам, за да заобиколя глупавите им забрани чужденците да притежават земя. И не е свързана директно с мен, минава през още три фирми. Боливийската компания може да отпусне парите.
– Наистина ли нямаш нищо против?
– И двамата разкриваме истината, но аз съм по-краен от теб. Имам смелостта да те погледна в очите и да ти кажа, че твоят начин за разкриване на истината стои по-долу от моя. Теб обаче повече те харесват. Можеш да бъдеш симпатичният публичен образ на разкривателите на истината.
– Нямам нищо против – кимна Андреас.
Неприятният инцидент се случи, след като двамата стигнаха до портала на имението. Тъй като кадилака го нямаше, Тад се обади на шофьора, който обясни, че е отишъл да зареди и сега се връща от бензиностанцията. След няколко минути портата се отвори, за да пропусне колата, и в този миг един мъж с бръсната глава, очевидно не местен, с фотоапарат на врата и с елек с множество джобове, изскочи иззад една палма от другата страна на улицата. Той изщрака поне десет кадъра с двамата пред къщата, преди Андреас да успее да се скрие зад кадилака.
Как можеше да направи такава глупост да застане на видно място? А на всичкото отгоре нещата вървяха от зле към по-зле. Тад извади пистолета си и се прицели във фотографа, чийто апарат продължаваше да щрака.
– Хвърли апарата, негоднико! – извика Тад. – Да не мислиш, че няма да те гръмна? Мислиш ли, че ме е страх?
Андреас изненадано отбеляза, че пистолетът трепери. Шофьорът на Тад изскочи от кадилака, изглеждаше объркан. От улицата се чуха стъпки. Тад свали пистолета, изтича към наредените край стената клетки и пусна два ротвайлера.
„Тъй отминава добрият късмет“, помисли си Андреас.
Той и шофьорът последваха Тад през портала, кучетата препускаха по улицата след фотографа. И в този момент се появи Убиеца. Фотографът се затутка пред един миниван, кучетата го настигнаха и му се нахвърлиха, едното го захапа за ръката, а другото за крака. Андреас си даде сметка, че се надява ротвайлерите да го разкъсат.
Тад вървеше забързано към схватката с пистолет в ръка.
Андреас скочи в кадилака и заповяда на шофьора да потегли. Когато излязоха през портата, кучетата скимтяха и се олюляваха– явно фотографът ги беше напръскал със спрей – и миниванът се носеше право към Тад, който като че ли вече беше загубил желание да се разправя с натрапника. Тад се дръпна от пътя, пистолетът висеше клюмнал в ръката му. Шофьорът завъртя рязко волана на кадилака, за да избегне сблъсък с минивана.
– Обърни и го последвай – заповяда Андреас.
Шофьорът кимна, но не изглеждаше доволен и не бързаше особено. Докато обърне, от минивана нямаше и следа.
– Няма го – рече той, сякаш това решаваше въпроса.
Явно нищо не се беше променило. Убиеца не си беше тръгнал. Андреас се чувстваше като човек, който след десетилетие блажен сън се е събудил в още по-отвратителна реалност. Вместо любов, имаше слава. Вместо съпруга, деца и истински приятели, какъвто можеше да бъде Том Аберант, имаше Тад Миликен. Беше сам с Убиеца.
Той нареди на шофьора да го закара до най-близката болница. Миниванът беше отпред. Капки прясна кръв по асфалта водеха до червено петно върху линолеума вътре. В чакалнята седяха две белизки и четири болни деца.
– Трябва да видя приятеля си – каза Андреас на жената на регистратурата. – Нахапания от кучета.
Тъй като бяха в Белиз, направо го пуснаха в стаята за прегледи, където млад лекар почистваше разръфана рана, една от няколкото по ръката на фотографа.
– Изчакайте навън, моля – заповяда лекарят, без да вдига поглед.
Отпуснатият по гръб фотограф завъртя глава към Андреас. И се ококори.
– Аз съм ти приятел – рече Андреас. – Дойдох да оправим нещата.
– Другият ти приятел се опита да ме убие.
– Извинявай. Той е луд.
– Ха, добро утро.
– Изчакайте навън, моля – повтори лекарят.
Фотоапаратът беше оставен на един стол. Андреас лесно можеше да го грабне и да си тръгне с него, само че снимките бяха само част от проблема. Най-вероятно известна сума пари щеше да реши останалото, само че той беше известен с безсребърничеството си. Беше прочут с простичкия си гандиевски живот – куфарът с дрехи и лаптопът бяха единственото, което притежаваше на този свят. Като цяло това беше в негов плюс, но в момента беше минус.