Най-много го измъчиха коренищата, съсичането им беше уморително и шумно. Съседните вили обаче тъмнееха, а и през няколко минути той спираше работа да се ослуша. Чуваше се само ромоленето на дъжда и отекващите над езерото обичайни звуци от човешка дейност в далечината. Андреас отново отбеляза със задоволство песъчливостта на почвата. Не след дълго стигна до по-каменист слой, сега лопатата като че ли вдигаше повече шум, но пък не беше толкова хлъзгаво. Той работеше усърдно, сечеше корени, изваждаше по-големите камъни, докато изведнъж не го връхлетя паника, ненадейно се беше сетил, че вътрешният му часовник не е съвсем наред. Изпълзя навън и включи фенера. Дупката беше повече от половин метър дълбока. Не беше достатъчно, но за начало беше добре.
Заповяда си да хване отново лопатата, ала сега тревогата му се върна, постоянно се питаше колко е часът, колко е часът. Не биваше да се поддава, трябваше да продължи да копае, без да мисли, колкото издържи, но не след дълго от притеснение вече нямаше сили да забие лопатата в земята. А още нямаше девет и половина, Анагрет още не беше отишла на срещата с пастрока си в града; Андреас се изкатери от дупката и се насили да хапне малко хляб. Отхапи, сдъвчи, глътни, отхапи, сдъвчи, глътни. Само че беше жаден, а не беше взел вода.
Напълно неспособен да разсъждава трезво, той хвърли хляба на земята и се върна до бараката заедно с лопатата. Почти не помнеше къде е и какво прави тук. Захвана се да избърше ръкавиците си в мократа трева, ала беше толкова замаян, че се надигна и тръгна, без да доизчисти калта от ръцете си. Пое през двора, стъпи не където трябва и остави дълбок отпечатък в цветната леха, клекна и набързо заличи следата, но междувременно успя да остави още няколко. Вече беше твърдо убеден, че минутите отлитат като секунди, без да си дава сметка за това. Виждаше, макар и сякаш някак много отдалеч, колко безумно се държи. Представяше си как цяла нощ ще оставя следи, докато си бърше ръцете, изкаляни при заличаването на следи, които е оставил, докато си бърше ръцете, но едновременно с това усещаше и опасността, която го грози, ако даде воля на въображението си. Съзнанието му си играеше с него, погаждаше му номера, сякаш това беше някакво инфантилно средство за отвличане на вниманието му от притеснението. Ако позволеше руменият цвят на мъжеството да посърне19, по-добре да хвърли лопатата, да се върне в града и да се изсмее на идеята, че става за убиец. Да бъде предишният Андреас, а не мъжът, който искаше да бъде сега. Точно така стоеше въпросът според него. Трябваше да убие настоящата си личност, като убие някой друг.
– Майната му – измърмори той, като реши да остави дълбокия отпечатък незагладен.
Не знаеше колко дълго е клечал в тревата, унесен в разсейващи, губещи ценни минути мисли, но се боеше, че е минало повече време, отколкото му се е сторило. И отново сякаш от голямо разстояние видя, че разсъждава налудничаво. Може би това беше лудостта: авариен клапан, който изпуска напрежението на непоносимата тревожност.
Интересна идея, но сега не ѝ беше времето. Сега трябваше да си припомни десетките предстоящи дребни задачи, и то в тяхната правилна последователност, само че те отказваха да изплуват в ума му. Озова се отново на предната веранда, без да помни как е стигнал до там. Това не предвещаваше нищо добро. Андреас свали калните обувки и чорапите – с тях се хлъзгаше – и влезе вътре. Какво друго, какво друго, какво друго? Беше оставил ръкавиците и лопатата на предната веранда. Върна се да ги вземе и пак влезе. Какво друго? Затворѝ вратата и я заключи. Отключи задната врата. Пробвай да я отвориш.
Разсейваща неприятна мисъл: дали отпечатъците на пръстите на краката са уникални като тези на ръцете? Дали по тях можеха да стигнат до него?
Още по-неприятна мисъл: ами ако онзи мръсник се сетеше да вземе фенерче или пък винаги си носеше фенерче в багажника на мотора?
И още по-неприятна мисъл: най-вероятно мръсникът със сигурност имаше фенерче в багажника на мотора, как иначе да поправи нещо, ако се развали през нощта?
Можеше да стигне и до една още по-неприятна мисъл, а именно, че Анагрет ще е с онзи и може да използва тялото си, може да се престори, че гори от желание и няма търпение, и така да предотврати изваждането на фенерчето, ала Андреас беше твърдо решен да загърби тази мисъл, да не прибягва към нея дори и в името на облекчението от ужасната тревога, тъй като това щеше да доведе до осъзнаването на един очевиден факт: Анагрет вече трябваше да е използвала тялото си, вече трябваше да се е престорила, че гори от желание, за да прилъже онзи мерзавец тук. Единственият начин Андреас да понесе представата за убийство беше, като не намесва Анагрет. Ако допуснеше тя да се появи в тази картинка, ако си позволеше да признае, че тя използва тялото си, за да се стигне до убийството, щеше да му се иска да убие не пастрока ѝ, а себе си. Задето я е подложил на такова нещо, задето я е омърсил в угода на замисъла си. След като възнамеряваше да убие пастрока ѝ, задето я е омърсил, логично беше за същото провинение да убие и себе си. Затова той предпочете да насочи мислите си към друга възможност: дори и да имаше фенерче, пастрокът можеше и да не забележи опънатата тел.