Някой му беше казал, най-вероятно доктор Гнел, че всяко самоубийство е всъщност заместител на убийство, че със самоубийството си човек извършва символично убийство и в този смисъл самоубийството е отклонило се от целта убийство. Андреас беше готов да изпитва благодарност към Анагрет за всичко, но в момента ѝ беше благодарен най-вече за това, че му водеше човек, който заслужава да бъде убит. Представяше си се след това пречистен и смирен, най-сетне отървал се от мръсотията, от потискащото си минало, от което вилата край езерото беше част. Дори и накрая той да се озовеше в затвора, Анагрет щеше в буквалния смисъл да е спасила живота му.
Но къде беше фенерчето?
Нямаше го в джобовете. Кой знае къде го беше оставил, дано не го беше изтървал някъде навън. Без него не можеше да види часовника, а без да види часовника, не можеше да прецени дали има време да се обуе и да се върне в задния двор да потърси фенерчето, и да установи дали всъщност е имал време да го търси. Вселената, нейната логика изведнъж му се стори смазваща.
Над печката в кухнята обаче имаше лампичка. Да я включи ли за миг да си погледне часовника? Разсъждаваше твърде всеобхватно, не ставаше за убиец, въображението му беше прекалено развинтено. Не виждаше кой знае какъв риск в светването на лампичката над печката, но да разсъждаваш всеобхватно означаваше и да осъзнаваш ограниченията на ума си, да си даваш сметка, че той не може да предвиди всичко. Глупостта погрешно се има за интелигентност, а интелигентността познава собствената си глупост. Интересен парадокс. Но не даваше отговор на въпроса дали да светне, или не.
А защо беше толкова наложително да погледне часовника? Не се сещаше. Това потвърждаваше мисълта му за интелигентността и нейните ограничения. Той подпря лопатата на задната врата и седна по турски на калния килим. Изведнъж се уплаши, че лопатата може да падне. Посегна да я хване, но ръката му така трепереше, че я бутна. Трясъкът беше катастрофален. Андреас скочи и светна лампичката над печката, за да погледне часовника. Разполагаше с най-малко трийсет минути, по-вероятно четиресет и пет.
Седна отново на килима, оборен от унес, сякаш имаше висока температура, само дето ясно съзнаваше, че всъщност е заспал. Все едно беше мъртъв, но без облекчението от изчезването на страданията. Навярно онази мъдрост беше напълно погрешна, по-скоро убийството беше отклонило се от целта си самоубийство, понеже наред със състраданието към изтерзаната си личност Андреас изпитваше чувството, че трябва да извърши убийството, за да сложи край на мъките си. Не той щеше да умре, но щеше да е, все едно е мъртъв, защото облекчението, което щеше да настъпи след убийството, щеше да е дълбоко и окончателно като смъртта.
Изведнъж, като че ли без някаква конкретна причина, Андреас се изтръгна от унеса и в съзнанието му отново се възцари хладна яснота. Дали не беше чул нещо? Не, само капките и барабаненето на дъжда. Струваше му се, че е минало страшно много време. Надигна се и стисна дръжката на лопатата. Хрумна му нова неприятна мисъл, въпреки внимателното планиране, въпреки всичките си тревоги, изобщо не му беше минало през ума какво ще прави, ако Анагрет и пастрокът ѝ не се появят, толкова се беше увлякъл в подготовката, че не беше забелязал тази слаба брънка, и сега, тъй като наближаваха почивните дни и можеше родителите му да решат да дойдат във вилата, трябваше да запълни напразно изкопаната дупка, и в този момент през прозореца на кухнята долетя приглушен глас.
Женски глас. Анагрет.
Къде беше моторът? Възможно ли беше да не чуе мотора? Или го бяха бутали до тук? Моторът беше от голямо значение.
Мъжки глас, по-силен. Заобикаляха къщата. Твърде бързо ставаше всичко. Андреас трепереше, едва си стоеше на краката. Не смееше да докосне дръжката на вратата, за да не го чуят.
– Ключът е закачен ей там – рече Анагрет.
Стъпките ѝ по стъпалата. А след това разтърсващ пода трясък, силно пъшкане.