Андреас сграбчи дръжката, завъртя я в грешната посока, после се поправи. Изскочи навън с мисълта, че е забравил лопатата, но не беше. Тя беше в ръцете му и той я стовари с острото надолу върху надигащия се отпреде му тъмен силует. Тялото се свлече на стъпалата. Андреас вече беше убиец.
Спря се за миг, за да се увери къде е главата, вдигна високо лопатата и замахна силно, черепът изхрущя. Засега всичко вървеше точно по план. Анагрет беше някъде вляво от него и издаваше най-ужасния звук, който беше чувал някога, нещо между стон, ридание, повръщане и хъхрене. Без да поглежда към нея, той се спусна покрай тялото, хвърли лопатата, хвана трупа за краката и го издърпа надолу по стъпалата. Главата беше обърната на една страна. Андреас взе лопатата и я стовари върху слепоочието с все сила. При второто изхрущяване на черепа Анагрет изкрещя ужасено.
– Това беше – изпъшка той. – Няма повече.
Силуетът ѝ се раздвижи на верандата, приближи се към парапета. До Андреас достигнаха изненадващо детински, умиляващи звуци от повръщане. На него не му се повдигаше. По-скоро се чувстваше като след оргазъм, невероятно изтощен и още по-невероятно тъжен. Нямаше да повърне, но се разплака, включи се в хора на детинските звуци. Хвърли лопатата, отпусна се на колене и захлипа. Съзнанието му беше пусто, само тъга.
Ръмеше съвсем ситен дъждец, по-скоро капчици мъгла. След като Андреас се наплака, го връхлетя такава умора, че първата му мисъл беше да отидат да се предадат в милицията. Не можеше да си представи как ще свърши това, което го очакваше. Убийството не беше донесло никакво облекчение, как изобщо му беше минало това през ума? Облекчение щеше да е да се предаде в участъка.
Докато той плачеше, Анагрет стоеше неподвижно, после слезе от верандата и клекна до него. Докосна го по рамото и той отново захлипа.
– Шшт, шшт – зауспокоява го тя.
Долепи лице до мократа му буза. Досегът до кожата ѝ, благодатта на топлата ѝ близост: умората му се изпари.
– Сигурно мириша на повръщано – каза тя.
– Не, не.
– Мъртъв ли е?
– Би трябвало.
– Това е истинският кошмар. Това сега. Преди не беше чак толкова зле. Това е още по-зле.
– Знам.
Тя заплака безгласно, намусено и той я прегърна. Усещаше как чрез тръпките, разтърсващи тялото ѝ, се отлива част от насъбралото се в нея напрежение. Явно то беше огромно, колосално, а въпреки състраданието си Андреас не можеше да направи нищо, освен да я прегръща, докато треперенето не стихне. Когато това най-сетне стана, Анагрет обърса с ръкав носа си и притисна лице към неговото. Разтвори леко притиснатите към бузата му устни, нещо като целувка. Бяха съучастници и щеше да е съвсем естествено да влязат в къщата да подпечатат съучастничеството си в леглото, но Андреас се дръпна и се изправи, и по това се увери, че любовта му е чиста.
– Не ме ли харесваш? – прошепна тя.
– Обичам те.
– Искам да идвам да те виждам. Не ме интересува дали ще ни хванат.
– И аз искам да се виждаме. Но не бива. Опасно е. Дълго ще е така.
Анагрет като че ли се спихна в тъмното в нозете му.
– Значи, оставам съвсем сама.
– Представяй си как си мисля за теб, защото, дори и ти изобщо да не се сещаш за мен, аз постоянно ще си мисля за теб.
Тя изсумтя тихо, навярно от задоволство.
– Познавам те съвсем бегло.
– Уверявам те, че нямам навика да убивам хора.
– Ужасно е – въздъхна Анагрет, – но сигурно би трябвало да ти благодаря. Благодаря ти, че го уби. – От нея отново се чу онзи звук, издаващ навярно задоволство. – Как говоря само... Това още повече подсилва убеждението ми, че злото е в мен. Аз го накарах да ме желае, а после накарах и теб да го убиеш.
Андреас си даваше сметка, че времето лети.
– Къде е моторът?
Тя не отговори.
– Моторът тук ли е?
– Не. – Тя си пое дълбоко дъх. – Разхвърлял го е след вечеря. Когато отидох на срещата ни, не го беше сглобил, трябвало да купи някаква част. Предложи да излезем някоя друга вечер.
Явно не е горял от страст, помисли си Андреас.
– Уплаших се, че е заподозрял нещо – продължи Анагрет. – Не знаех как да реагирам, но все пак настоях да го направим тази вечер.
Той отново прогони мисълта как Анагрет е убедила пастрока си.
– И затова дойдохме с влака – рече тя.
– Лошо.
– Съжалявам!
– Не си виновна, постъпила си правилно, просто това усложнява нещата.
– Не седяхме заедно. Казах му, че така е по-безопасно.
Не след дълго другите пътници щяха да видят снимка на изчезналия мъж във вестниците, навярно и по телевизията. Целият план се крепеше на мотора. Все пак, за да я ободри, Андреас каза:
– Умница! Постъпила си правилно. Притеснява ме само това, че дори и с първия влак няма да успееш да се прибереш навреме.