– Майка веднага си ляга, като си дойде от работа. Оставих вратата на стаята ми затворена.
– И за това си помислила.
– За всеки случай.
– Ти си много, много умна.
– Но не достатъчно. Ще ни хванат. Сигурна съм. Не биваше да идваме с влака, мразя влакове, хората ме зяпат, ще ме запомнят. Но не знаех какво да направя.
– Добре си направила. Най-трудното е зад гърба ни.
Тя го хвана за ръцете и се изправи.
– Целуни ме, моля те. Само веднъж, да има какво да помня.
Той я целуна по челото.
– Не, истински – настоя Анагрет. – Ще гнием в затвора до края на живота си. Искам поне да съм те целунала. Само за това си мислех. Това ме крепеше да издържа тази седмица.
Андреас се притесняваше, че няма да могат да спрат след целувката – времето продължаваше да лети – но тревогата му се оказа излишна. Устните на Анагрет си останаха целомъдрено стиснати. Явно и тя беше търсила същото като него. По-чист път, бягство от мръсотията. Нощният мрак беше дар от небето за Андреас, ако беше видял ясно очите ѝ, едва ли щеше да успее да се откъсне от нея.
Докато тя чакаше на алеята, далеч от трупа, той влезе във вилата. В кухнята сякаш се усещаше някакво зло, злото на спотайването му там в засада и злото на разликата между света, в който Хорст беше жив, и света, в който беше мъртъв; Андреас се насили да сведе глава под чешмата и се нагълта с вода. След това излезе на предната веранда и обу чорапите и обувките си. Намери фенера в едната обувка.
Когато той се подаде иззад ъгъла, Анагрет изтича към него и го целуна жадно, с отворена уста, зарови пръсти в косата му. Тя беше трогателно малка, само на петнайсет години, Андреас не знаеше какво да прави. Искаше да ѝ даде това, което тя искаше– той също го желаеше – но си даваше сметка, че погледнато в по-общ план, всъщност Анагрет би трябвало да иска друго, да се измъкне по-бързо от тук. Колко мъчително беше да си по-голям и по-разумен, още по-мъчително беше да наложиш волята си. Андреас хвана лицето ѝ с две ръце и каза:
– Обичам те, но не бива.
Тя потрепери и се сгуши в него.
– Нека прекараме една нощ заедно, преди да ни хванат. Не издържам повече.
– Нека по-добре да не се оставяме да ни хванат, а после да прекараме много нощи заедно.
– Той не беше чак толкова лош човек, просто се нуждаеше от помощ.
– Сега аз се нуждая от помощ. Само за една минута, след това може да полегнеш да дремнеш.
– Не мога, не мога да го погледна.
– Само ще придържаш количката. Може и със затворени очи. Готова ли си?
Стори му се, че тя кимна в тъмното. Остави я и се върна в бараката. Щеше да е много по-лесно, ако Анагрет му помогнеше да натоварят трупа в количката, ала се оказа, че той няма търпение сам да сграбчи тялото. Предпазваше я от пряк досег, стараеше се да я закриля и искаше тя да си даде сметка за това.
Онзи беше по работен комбинезон от електростанцията, подходящ за ровичкане в мотоциклета, но не и за любовна среща извън града. Андреас трудно можеше да отхвърли налагащия се извод, че мръсникът наистина не е имал намерение да дойде тук тази вечер, ала въпреки всичко се опита да прогони тази мисъл от главата си. Завъртя тялото по гръб. То беше тежко, с налети от тренировките мускули. Андреас намери портфейла и го пъхна в джоба си, след това се опита да вдигне трупа за комбинезона, само че платът се раздра. Трябваше да прегърне трупа мечешката, за да набута главата и торса в количката.
Количката се прекатури. Нито той, нито Анагрет казаха нещо. Мълчаливо подхванаха тялото отново.
Зад бараката последва ново боричкане. Наложи се Анагрет да бута отзад количката, докато Андреас дърпаше отпред. Положението със следите явно щеше да е трагично. Когато най-сетне стигнаха до гроба, двамата се изправиха да си поемат дъх. От боровите иглички се стичаха капки, ароматът на смола се смесваше с острия, напомнящ на какао дъх на току-що разкопана земя.
– Не беше чак толкова зле – рече тя.
– Съжалявам, че се наложи да помагаш.
– Просто... Чудя се...
– Какво?
– Сигурни ли сме, че няма Бог?
– Идеята за Бог е твърде невероятна, нали?
– Струва ми се, даже съм убедена, че той все още е жив някъде.
– Къде? Как би могло да е възможно?
– Просто така ми се струва.
– Той ти е бил приятел. На теб ти е много по-трудно, отколкото на мен.
– Страдал ли е според теб? Страхувал ли се е?
– Не, честна дума. Стана много бързо. А сега е мъртъв, няма как да помни болката. Все едно изобщо не го е имало.
Искаше му се тя да му повярва, макар да не беше сигурен, че той самият вярва в това. Ако времето беше безкрайно, то тогава и три секунди, и три години бяха нищожно малка частица от него. Така че, ако причиняването на три години страх и страдания беше нещо лошо, за което нямаше спор, то и причиняването на три секунди страдания беше също толкова лошо. В тези сметки, в нищожната продължителност на живота за миг като че ли му се мярна Бог. И най-бързата смърт не можеше да оправдае причиняването на болка. Способен ли си да направиш тези сметки, няма как да не съществува, някъде скрит, морал.