– Е – рече Анагрет с поукрепнал глас, – ако има Бог, моят човек сигурно вече е на път за ада, задето ме изнасили. Макар че аз бих се радвала повече, ако е в рая. Стига ми да го заровя в гроба. Но нали Бог играе по по-строги правила.
– Кой ти го е казал?
– Баща ми, преди да умре. Все се питаше за какво толкова го наказва Бог.
Досега не беше отваряла дума за баща си. Ако времето не летеше, Андреас на драго сърце щеше да я изслуша, да узнае всичко за нея. Това, че беше непоследователна, му харесваше; в известен смисъл тя може би и не беше напълно честна с него. За първи път споменаваше, че е била изнасилена, освен това явно не беше чак толкова скарана с религията, колкото се беше преструвала в църквата. Желанието му да я разгадае беше не по-малко силно от желанието му да я обладае, двете желания едва ли не бяха едно и също. Само че времето летеше. И въпреки че всяко мускулче в тялото го болеше, Андреас скочи в дупката и се залови за работа, трябваше да направи гроба още малко по-дълбок.
– Аз би трябвало да свърша тази работа.
– Иди в бараката и полегни. Помъчи се да поспиш.
– Съжалявам, че не те познавам както трябва.
– Аз също. Хайде, върви да поспиш.
Известно време, поне половин час, тя го гледа мълчаливо как копае. Беше го завладяло объркващо двойствено усещане, че я чувства хем близка, хем напълно чужда. Заедно бяха убили човек, а Анагрет си имаше свои мисли, свои мотиви, беше толкова близо и в същото време тъй отчуждена от него. И той отново изпита благодарност към нея, защото тя беше не просто умна по неговия мъжки начин, но и притежаваше женски познания, които за него бяха недостижими. Веднага беше осъзнала колко е важно да бъдат заедно – какво безкрайно мъчение щеше да е за него да се разделят след това, което бяха сторили – а той чак сега си даваше сметка за това. Тя беше само на петнайсет, но умът ѝ сечеше като бръснач, докато неговият сякаш беше притъпен.
Чак след като Анагрет отиде да си легне, мислите му се върнаха към това, което трябваше да свърши. Копа до три сутринта и след това, без да спре да си почине, довлече и изтъркули трупа в ямата, а после скочи вътре да го обърне по гръб. Не искаше да си спомня лицето и затова го поръси с пръст. Включи фенера и претърси тялото. Намери масивен часовник, доста скъп, и евтино златно синджирче на врата. Часовника свали лесно, но се наложи да опре ръка в калното чело и да дръпне рязко, за да скъса синджирчето. За щастие, всичко отминаваше бързо и нищо не беше истинско. След нищожно малко време щеше да настъпи вечността на собствената му смърт и да направи всичко това недействително.
За два часа зарови дупката и накрая хубаво отъпка пръстта. Върна се в бараката и там лъчът на фенера откри Анагрет свита в ъгъла, тя трепереше. Не можеше да каже кое е по-непоносимо за очите му, красотата или страданието ѝ. Той угаси фенера.
– Поспа ли?
– Да. Събудих се вкочанена.
– Случайно да си обърнала внимание кога е първият влак?
– Пет трийсет и осем.
– Невероятна си.
– Той провери, не аз.
– Искаш ли да преговорим показанията ти?
– Не, всичко съм обмислила. Знам какво да кажа.
Сега между тях се беше спуснала вяла хладина. За първи път на Андреас му мина през ума, че може и да нямат бъдеще заедно, бяха извършили нещо ужасно и поради това щяха да се намразят. Любов, потъпкана от престъпление. Сякаш беше минало много, много време от онзи миг преди няколко часа, когато Анагрет изтича към него и го целуна. Може би тя беше права, може би трябваше да прекарат една нощ заедно и след това да се предадат.
– Ако до една година не стане нищо – рече той – и ако си сигурна, че не те следят, може да се видим отново.
– Една година или сто, все тая – отвърна тя горчиво.
– Ще си мисля за теб през цялото време. Всеки ден. Всеки час.
Чу я да се изправя.
– Отивам на гарата.
– Почакай двайсетина минути. Не бива да те забележат да се мотаеш там.
– Трябва да се стопля. Ще потичам малко и след това ще отида на гарата.
– Съжалявам.
– Аз съжалявам повече.
– Ядосана ли си ми? И да си ми ядосана, няма да ти се разсърдя. Приемам всичко, стига да ти идва отвътре.
– Просто се чувствам отвратително. Още при първия им въпрос всичко ще лъсне. Толкова отвратително се чувствам, че нямам сили да се преструвам.