Тази хипотеза не му беше по вкуса, но за съжаление, тя звучеше най-логично. Не му беше по вкуса, тъй като можеше лесно да я подложи на проверка: достатъчно беше да попита Анагрет. И без това не минаваше и час, без да му се прииска да отиде при нея, ала ако хипотезата му беше грешна и ако Анагрет все още беше под подозрение и я следяха, срещата им щеше да има непоправими последствия. Единствено Анагрет щеше да знае кога са в безопасност.
Той се върна към възпитаването на застрашени от риск младежи, ала сега в същността му се беше загнездил известен фалш, който никога повече не изчезна. Андреас вече не учеше юношите на лекомислие. Сега и той самият беше застрашен от риск, рискът да се разплаче, докато слуша тъжните им разкази. Сякаш тъгата беше химически елемент, от който беше изградено всичко, до което Андреас се докоснеше. Той тъгуваше най-вече за Анагрет, но и за предишния си безгрижен, страстен Аз. Би трябвало основното му чувство да е тревога, трескав страх от разкритие и арест, ала поради някаква извратена причина Републиката като че ли възнамеряваше да го пощади и той вече не можеше да си спомни защо се беше присмивал на нейната пошлост. Сега възприемаше родината си по-скоро като Република на безкрайната тъга. Пред стаята му продължаваха да се редят момичета, чийто интерес като че ли още повече се подсилваше от долавящата се от него тъга, но вместо за слабините им, Андреас си мислеше за младите им души. Всяко едно от тях беше въплъщение на Анагрет, душата ѝ беше във всички тях.
Междувременно в Русия дойде перестройката, дойде Горби. Невръстната, все още пазеща старата си вяра Република се чувстваше предадена от съветския си баща и още по-яростно тъпчеше инакомислещите. Милицията беше нахлула в една побратимена църква, църквата „Цион“ в Берлин, и нивото на самомнението и самочувствието на събиращите се на „Зигфелдщрасе“ достигна нови висоти. В залата за срещи цареше военновременна атмосфера. Както винаги, Андреас се уединяваше в мазето, тъгата не го беше излекувала от мегаломанския му солипсизъм, който беше станал даже още по-краен. Имаше чувството, че страданията му са се пренесли върху цялата страна. Сякаш извършеното от него престъпление беше заседнало в гърлото на държавата и тя, неспособна или нежелаеща да арестува виновника, се стремеше да предаде страданието си на всички останали. Другите лекета бяха изненадани и навярно тайно разочаровани, че милицията така и не нахлу в тяхната църква. Но Андреас не беше. Държавата го избягваше като прокажен.
В края на пролетта на 1989 година тревожността му се завърна. В началото той едва дето не я приветства, сякаш тя беше неизменен спътник на самоволно зачезналото му либидо, пробудено от топлите вечери и нацъфтелите дървета. Усещаше как нещо го влече към телевизора в залата за срещи, където вечер гледаше нецензурираните новини по Зе Де Еф. Събратята му по позор ликуваха и предричаха, че до една година режимът ще падне, и сега именно тази възможност подклаждаше тревогата му. Отчасти притеснението му беше напълно разбираемо за всеки престъпник: Андреас подозираше, че не друго, а Щази възпира разследването на криминалната милиция, че докато режимът е на власт, той ще е в безопасност и няма да бъде изправен пред съда, че Щази (и това беше най-голямата ирония) е единственият му приятел. Само че имаше и друга, по-всеобхватна, разрастваща се като задушлив хлорен облак тревога. Докато „Солидарност“ печелеше позиции в Полша, докато прибалтийските републики обявяваха една след друга независимост, докато Горбачов публично си измиваше ръцете от завареничетата си от Източния блок, в Андреас все повече нарастваше усещането, че го очаква неизбежна смърт. Без Републиката, която да му придава смисъл, той беше нищо. Незаменимите му родители щяха да бъдат сведени до кръгла нула, а той щеше да представлява нещо по-малко и от тях, жалка опетнена останка от дискредитирана система; единственият свят, в който имаше значение, щеше да свърши.
През лятото положението се влоши още повече. Андреас вече нямаше сили да гледа новините, но дори и когато се заключеше в стаята си, пак чуваше в коридора да обсъждат последните събития, масовото бягство през Унгария, митингите в Лайпциг, слуховете за предстоящ преврат, тъй като всички само за това говореха. Хората все още ги беше страх от Хонекер и Милке, ала за него беше ясно, усещаше го в мозъка на костите си, че краят е дошъл. А и дори да оставеше настрани притесненията си и да си затвореше очите за факта, че изобщо не се е замислял какво ще прави, ако режимът падне, на него му беше мъчно за сериозното малко германско социалистче, изоставено от Съветския съюз. Той самият не беше социалист, но спокойно можеше да бъде това малко германче.