Една октомврийска сутрин, вторник, ден след най-голямата демонстрация в Лайпциг, младият пастор почука на вратата му. Не изглеждаше радостен, личеше си, че нещо го яде отвътре. Не седна по турски на пода, а закрачи напред-назад из стаята.
– Сигурно си чул вече – рече пасторът. – Стотици хиляди хора са по улиците и изобщо не се опитват да ги спрат.
– Да викаме тогава „ура“, а? – подхвърли Андреас.
Пасторът се спря нерешително.
– Дошъл съм да ти призная нещо – рече той. – Отдавна трябваше да ти го кажа, но... Сега виждам, че съм постъпил като страхливец. Надявам се да ми простиш.
Това встъпление можеше да води само към едно, ала на Андреас му беше трудно да си представи пастора като доносник.
– Не, не става дума за това – побърза да отрече пасторът, все едно беше прочел мислите му. – Преди две години при мен дойдоха хора от Щази. Двама мъже, можеш да си ги представиш. Разпитваха за теб. Намекнаха, че ще ме арестуват, ако разбереш за тях.
– Но сега се оказва, че вместо с куршуми, оръжията им са заредени със семенца маргаритки.
– Казаха, че е извършено криминално престъпление, не поясниха какво. Показаха ми снимка на онова красиво момиче, което идваше тук. Питаха дали си се виждал с нея. Отвърнах, че може и да си се виждал, тъй като това ти е работата като възпитател. Нищо конкретно не им казах. Освен това ме питаха дали вечерта на определена дата си бил тук. Отговорих, че по принцип си стоиш в стаята и няма как да знам кога излизаш и се прибираш. Бях сигурен, че през цялото време ти беше долу, но те не желаеха да говорят с теб. И никога повече не се върнаха.
– Това ли е всичко?
– Нямаше никакви последствия за теб, нито за нас и аз реших, че всичко е наред. Но се чувствах виновен, задето разговарях с тях и не ти казах. Исках да си призная.
– Започне ли да се топи ледът, труповете изплуват на повърхността.
Пасторът се наежи.
– От нас не си видял нищо лошо. Държахме се добре с теб. Да, сигурно е трябвало по-рано да те предупредя. Но истината е, че винаги ме е било малко страх от теб.
– Благодаря. Благодарен съм за всичко и съжалявам за проблемите.
– Ако искаш да поговорим... Нещо лошо ли се е случило с онова момиче?
Андреас поклати глава и пасторът го остави сам с тревогата му. Щом като от Щази бяха идвали в църквата, значи, Анагрет е била разпитвана и е проговорила. Това означаваше, че в Щази знаеха най-малкото част от истината, а може би и цялата истина. Само че сега стотици хиляди хора се събираха безпрепятствено по улиците на Лайпциг и дните на Щази бяха преброени. Не след дълго милицията щеше да поеме случая, разследването щеше да премине в ръцете на опитни криминални следователи...
Той скочи от леглото и грабна якето си. Ако не друго, сега поне знаеше, че няма да загуби нищо, ако се види с Анагрет. За съжаление, не се сещаше къде другаде да я потърси освен в най-близката квартална гимназия във „Фридрихсхайн“. Не му се вярваше да е отишла да учи там, но пък какво друго би могла да прави? Андреас изскочи от църквата, пое забързано по улиците, чиято обичайна потискаща сивота му вдъхваше известна утеха, и не след дълго зае позиция срещу главния вход на училището. През големите прозорци виждаше учениците, които продължаваха да изучават марксистка биология и марксистка математика. След края на часовете внимателно заоглежда рукналия от вратите поток от юноши. Взира се в тях, докато буйната река от лица не се сви до едва пъплещо ручейче и накрая съвсем пресъхна. Андреас беше разочарован, но не и изненадан.
На следващата сутрин отново се върна пред училището и отново нямаше късмет. Отби се в кабинета на една позната от социалните служби, на която имаше доверие, и изчака тя да провери в централния регистър, ала и от там си тръгна с празни ръце. През следващата седмица всеки следобед обхождаше клубовете по джудо, спортните зали и автобусните спирки в стария квартал на Анагрет. В края на октомври вече беше изгубил надежда, че ще я намери, но продължи да обикаля по улиците. Мотаеше се в покрайнините на спонтанните и организирани демонстрации, слушаше обикновените граждани, които с риск да бъдат хвърлени в затвора, настояваха за честни избори, свободно пътуване в чужбина и разпускане на Щази. Хонекер вече го нямаше, новото правителство не успяваше да поеме юздите и с всеки изминал ден без репресии намаляваше вероятността протестите да бъдат потъпкани като на „Тянанмън“. Унгария вече беше свободна, другите със сигурност щяха да я последват. Промяната идваше и Андреас не можеше да направи нищо, освен да чака да бъде пометен от нея. Струваше му се, че вместо обичайния берлински въздух вдишва хлороводород.