И изведнъж, на четвърти ноември, чудо! Половината град се беше осмелил да излезе по улиците. Андреас решително си проправяше път през множеството, оглеждаше лицата, усмихваше се на гърмящия от мегафона глас на разума, отхвърлящ обединението и призоваващ за реформи. На „Александерплац“, в по-рехавите задни редици на протестиращите, сред колебаещите се и клаустрофобичните, сърцето му ненадейно подскочи още преди мозъкът му да регистрира какво виждат очите. Едно момиче. Момиче с щръкнала във всички посоки коса и груба обеца във формата на безопасна игла, ала въпреки всичко това момиче беше Анагрет. Тя държеше под ръка друго момиче с подобна прическа. И двете гледаха безизразно, с намахано отегчение. Анагрет вече не беше доброто момиче.
ТРЯБВА ДА НАМЕРИМ СВОЯ ПЪТ, ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕМ НАЙ-ДОБРОТО ОТ НАШАТА НЕСЪВЪРШЕНА СИСТЕМА И НАЙ-ДОБРОТО ОТ СИСТЕМАТА, НА КОЯТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯХМЕ...
Сякаш в търсене на спасение от досадата на гърмящия от мегафона глас Анагрет плъзна поглед из тълпата и зърна Андреас. Ококори се. Той се беше ухилил до уши. Тя не му се усмихна, но прошепна нещо на другото момиче и си запробива път към него. Докато Анагрет се приближаваше, Андреас още по-ясно видя колко се е променила, осъзна колко малко вероятно е все още да го обича. Тя се спря рязко на известно разстояние, непозволяващо прегръдка.
– Имам само минута да поговорим – каза тя.
– Няма какво да говорим. Кажи ми къде мога да те намеря.
Анагрет поклати глава. Бунтарската ѝ прическа и безопасната игла в ухото бяха безсилни срещу красотата ѝ, но нещастието не беше. Чертите ѝ бяха същите като преди две години, ала светлината в очите я нямаше.
– Вече нищо не ни заплашва – каза той. – Кълна се.
– Сега съм в Лайпциг. Дойдохме само за митинга.
– Това сестра ти ли е?
– Не, една приятелка. Искаше да участва.
– Ще дойда да те видя в Лайпциг. Ще поговорим.
Тя поклати глава.
– Не искаш да ме виждаш повече – рече Андреас.
Анагрет предпазливо хвърли поглед през рамо, после през другото.
– Не знам. Не съм мислила за това. Но съм сигурна, че не сме в безопасност. Само за това си мисля.
– Докато Държавна сигурност още я има, нищо не ни заплашва.
– Трябва да се връщам при приятелката ми.
– Анагрет... Знам, че си говорила с хората от Министерството. Идвали са в църквата и са разпитвали за мен. Но нищо повече, мен не са ме викали. В безопасност сме. Постъпила си правилно.
Той пристъпи към нея. Тя потрепери и се дръпна.
– Не сме в безопасност. Те знаят много. Просто изчакват.
– Щом като знаят толкова много, няма значение дали ще ни видят заедно. Чакали са две години. Сега вече нищо няма да ни направят.
Анагрет отново се озърна през рамо.
– Ще тръгвам.
– Трябва да те видя – каза той не за друго, а за да бъде честен.– Ужасно е да сме разделени.
Тя като че ли изобщо не го слушаше, беше потънала в унеса на нещастието си.
– Прибраха майка ми. Все нещо трябваше да им кажа. Вкараха я в психиатрия заради пристрастеността ѝ към наркотиците, а после в затвора.
– Съжалявам.
– Но тя не спира да пише писма до кого ли не. Настоява да разследват изчезването. През февруари ще я пуснат.
– Теб разпитваха ли те от милицията?
– Не бива да се виждаме – каза Анагрет, впила очи в земята. – Ти направи много за мен, но не бих могла да го понеса.
– Анагрет! Теб разпитваха ли те?
Тя поклати глава.
– Значи, все още може да оправим нещата. Нека поне се опитам.
– Когато те видях, изпитах ужасяващо чувство. Желание, смърт и онова... Пълна каша, ужасна каша. Не искам отново да искам такива неща.
– Остави на мен, аз ще се погрижа да не е така.
– Винаги ще е така.
– Нека се опитам.
Тя прошепна нещо, което той не чу добре. Като че ли беше: „Не искам да го искам“. След това изтича при приятелката си и двете поеха забързано нанякъде, без да се обръщат.
Но все пак надежда имаше, реши Андреас. Окрилен от нея, той хукна и не спря да тича през целия път до площада, носещ имената на Маркс и Енгелс. Сега хората по улиците му се струваха само пречка, която трябва да преодолее. Единственото, което го интересуваше, беше да види отново Анагрет. Трябваше да намери начин да потули разследването на убийството, за да бъде с Анагрет.
Майка ѝ, на която, даваше си сметка сега, не беше обърнал достатъчно внимание, беше сериозен проблем. Тя едва ли щеше да спре да настоява за истинско разследване, а скоро щеше и да излезе от затвора. И щеше да настоява, да настоява... След закриването на Щази полицията можеше да изземе досието на случая и да започне свое разследване. Дори и Андреас да я изпревареше, дори и да преместеше трупа, след падането на режима досието неминуемо щеше да изплува. А какво имаше в него? Той осъзна, че е трябвало да попита Анагрет какво точно е казала на агентите на Щази. Дали знаеха за вилата? Или бяха преустановили разследването веднага след като са стигнали до него?