Андреас се върна на „Александерплац“, надяваше се, че ще я намери отново. Напразно кръстосва из тълпата чак докато се стъмни. Двоумеше се дали да не замине за Лайпциг, нямаше да е трудно да намери апартамента на сестра ѝ, най-вероятно Анагрет живееше при нея, само че се боеше, че може да я изгуби напълно, завинаги, ако я преследва с въпроси.
Така се започнаха два месеца на безсилие и страх. През нощта, в която падна Стената, на него му се струваше, че е единственият трезв човек в целия град, пълен с въргалящи се по улиците пияници. Преди щеше да се надсмива на нелепия свършек на продължилото двайсет и осем години затваряне на страната, цялата система беше рухнала в резултат на едно неподготвено изказване на уморения Шабовски20, но когато в жилището на пастора се разнесоха радостни викове, а след миг и самият пастор дотича по стълбите да му съобщи благата вест, Андреас се почувства като космонавт, който току-що е чул как металният корпус на спасителната му капсула се пропуква от удара на свободно реещ се в Космоса скален къс. Въздухът излита навън, нахлува празнотата. Църквата също се опразни, всички хукнаха към най-близкия пропускателен пункт, за да се убедят с очите си, а той остана свит в леглото си с вдигнати към брадичката колене.
Андреас не изпитваше и ей тонинко желание да прекоси границата. Можеше да отиде в Лайпциг и да намери Анагрет, двамата можеха да се прехвърлят в Западна Германия и никога да не се завърнат, можеха да намерят начин да заминат за Мексико или пък за Тайланд. Но дори и тя да беше готова да приеме живота на бегълка, какъв беше смисълът? Животът му имаше смисъл единствено в родината. Нямаше значение, че я мрази, пак не можеше да я напусне. Струваше му се, че може да се спаси само ако се яви пред Анагрет като мъжа, който ѝ е осигурил безопасност, така че и двамата да могат да вървят по улицата с вдигнати глави. В хаоса, последвал събарянето на Стената, Андреас все повече виждаше в Анагрет единствената си надежда.
Започна да ходи с метрото до „Норманенщрасе“, обикаляше сред протестиращите пред сградата на Щази, надаваше ухо какво говорят хората. Някои казваха, че в момента върви с пълна пара унищожаването на архивите на Щази. Други твърдяха, че досиетата се изпращат с камиони в Москва и в Румъния. Той се опита да си представи как неговото досие бива изгорено или изнесено в чужбина, само че служителите на Щази несъмнено бяха по германски методични и спазваха реда, първо се занимаваха с документите, засягащи собствените им офицери и доносници, а тези документи със сигурност бяха достатъчни, за да запълнят пещите и камионите месеци наред.
Когато времето беше хубаво, отпред се събираха повече загрижени граждани. В мрачните следобеди се явяваше само твърдото ядро протестиращи, едни и същи лица, мъже и жени, лежали неоснователно в затвора, изпълнени с ненавист към Министерството. Андреас най-много харесваше един мъж долу-горе на своята възраст, който като юноша е бил задържан на улицата, задето е защитил своя съученичка от посегателствата на сина на високопоставен офицер в Щази. Преди това го били предупредили веднъж, но той не обърнал внимание на предупреждението. И заради това беше прекарал шест години в два затвора. Той разказваше историята си на всеки, който се хванеше да го слуша, и тя винаги трогваше Андреас. Чудеше се какво е станало с момичето.
Една вечер в началото на декември, когато се прибра в мазето на пастора и отвори вратата на стаята си, видя майка си, тя беше седнала на леглото му и спокойно четеше „Берлинер Цайтунг“.
Дъхът му секна. Андреас стоеше на прага, не можеше да отдели очи от нея. Майка му беше ужасно слаба, но спретнато облечена и като цяло изглеждаше добре. Тя сгъна вестника и се изправи.
– Гризеше ме любопитството да видя къде живееш.
Все още беше кошмарно прекрасна. Косата ѝ беше в същия невероятен червен цвят. Скулите ѝ като че ли бяха по-изпъкнали, но кожата не беше сбръчкана.
– С удоволствие бих заела някои от книгите ти – каза Катя и пристъпи към библиотечката. – Радвам се, че много от тях са на английски. – Тя дръпна едно томче от лавицата. – И ти ли харесваш Айрис Мърдок?
Той най-сетне успя да си поеме дъх и попита:
– Какво те води насам?
– Какво ли? Желанието да видя единственото си дете след девет години раздяла, да речем? Странно ли ти се струва?