– По-добре си върви.
– Не говори така.
– По-добре си върви.
– Недей, не говори така – повтори тя и прибра книгата на мястото ѝ. – Нека седнем да си поприказваме. Вече не може да ни се случи нищо лошо. Би трябвало да го знаеш.
Майка му беше нахлула в стаята му, нахлуваше в него самия, ала въпреки това някаква предателска жилка в Андреас примираше от радост, че я вижда. Девет години беше жадувал за нея. Беше я търсил в петдесет и три момичета и не я беше намерил. Ужасно беше колко много я обичаше.
– Ела, седни и ми разкажи как си. Изглеждаш прекрасно. – Катя се усмихна ласкаво и погледът ѝ се плъзна нагоре-надолу по него. – Моят красив, силен син.
– Не съм твой син.
– Престани с тези глупости. Преживяхме няколко трудни години, но всичко това вече е зад гърба ни. – Усмивката ѝ помръкна.– Четиресет години живяхме под ръководството на онази гад, подтикнала баща ми към самоубийство, ала и това свърши. Четиресет години умилкване на най-глупавите, най-отегчителните, най-подлите, най-грозните, най-отвратителните, най-страхливите и най-самодоволните еснафи на света. И всичко това вече го няма. Пук!
Потокът от отрицателни определения навярно целеше да мине за проява на дълго сдържана искреност, само че беше породен от все същия егоизъм и поради това само вгорчи неприязънта на Андреас. Преди майка му беше атакувала със същата злоба американското правителство. Той си помисли, че може би трябва да я удуши, за да секне излъчваният от нея убийствен егоизъм, за да спаси живота си. Второто убийство винаги е по-лесно от първото.
– Така че ела да седнем и да си поприказваме – рече тя.
– Не искам.
– Андреас – заувещава го Катя. – Лошото свърши. На баща ти му е невероятно трудно, както можеш да се досетиш. Единственият умен и честен човек в цялата страна. Единственият, който се опитваше да служи не на себе си, а на родината. Той е съкрушен. Добре ще е да дойдеш да го видиш.
– Няма да стане.
– Не можеш ли да го разбереш и да му простиш? Ти го постави в ужасно положение. Сега ни се вижда като някаква глупост, но тогава не беше. Той можеше или да служи на страната, или да бъде баща на опитващ се да свали властта поет.
– Неособено труден избор, предвид че дори не съм негов син.
Майка му въздъхна.
– Не е ли време да престанеш с това?
Той осъзна, че тя е права, това нямаше значение. Вече не го интересуваше кой е баща му, не беше останало нищо от младежкия му Аз, за който това беше толкова важно. Дали защото Андреас беше строшил човешки череп с лопата, или поради някаква друга причина, предишния гняв го нямаше. Бяха останали само по-първичните чувства на любов и омраза.
– Ще се справим някак – продължи Катя. – Дори и баща ти. Просто за него това е много труден период. Той знаеше най-малко от пет години, че краят идва, обаче да гледа как се случва пред очите му... Това го смазва. Новото правителство иска да го задържи, но той възнамерява да се оттегли в края на годината. Ще се справим, баща ти е невероятно умен, достатъчно е млад, за да преподава.
– Добрият край оправя всичко, а?
– Той не е направил нищо лошо. Режимът се крепеше на убийци и крадци, но той не е от тях.
– Само дето ги е поддържал четиресет години.
Тя изправи гръб.
– Аз все още вярвам в социализма, на практика неговите идеи са осъществени във Франция и в Швеция. Ако държиш да сочиш с пръст някого, по-добре обвини онази свиня, наложена от Москва. С баща ти направихме всичко по силите си. И няма да се извинявам за това.
Политика, колективна вина, сътрудничество – всичко това му се струваше по-досадно и отпреди.
– Както и да е – рече Катя. – Мислех си, че може да решиш да се върнеш у дома. Детската ти стая в апартамента със сигурност е по-хубава от тази. Предполагам, че сега ще искаш да довършиш образованието си в университета, ако живееш с нас, няма да плащаш наем. Може да започнем начисто като семейство.
– Мислиш ли, че това е добра идея?
– Да, честно казано. Ако предпочиташ, може да живееш във вилата, но ще трябва да пътуваш всеки ден. А и може и да я продадем.
– Какво?!
– Да, колкото и да не е за вярване, из града вече са плъзнали западни строителни предприемачи. Един от тях е ходил до Мюгелзее, разговарял е със съседите, предлагал им е твърда валута.
– Ще продадете вилата... – рече той замаяно.
– Тя и без това е грозна. Баща ти е на друго мнение, разбира се, но той е сантиментален. Предприемачът е споменал, че възнамерява да събори къщите и да направи игрище за голф край езерото. Западняците не са толкова сантиментални.
Отвъд сковаващия страх от събарянето и разкопаването на целия терен, Андреас се чувстваше предаден от Републиката. Всичко, до което тя се докоснеше, се разпадаше. Не можеше да се защити дори и от западните спекуланти. Той винаги беше знаел колко смехотворно нелепа е тя, но сега нелепостта ѝ не будеше у него смях.