Последваха още две седмици чакане. Сега дори и в мрачните дни на „Норманенщрасе“ се събираше голяма тълпа и след това ненадейно в един потискащ студен следобед тя стана огромна. Недалеч от главния портал Андреас стъпи на задната броня на една кола, за да се огледа. Докъдето стигаше погледът му, беше пълно с хора. Хиляди хора. Размахваха плакати и знамена, скандираха, край тях се щураха телевизионни екипи.
Stasi RAUS! Stasi RAUS! Stasi RAUS!21
Протестиращите блъскаха желязната порта, катереха се по нея, като стъпваха по пречките и по пантите, крещяха на пазачите вътре. И изведнъж, неясно как, за ужас на Андреас, двете крила на портата се люшнаха навътре.
Той все още стоеше на бронята на колата, много редове човешки тела от портала. Скочи и се вклини в напиращата напред тълпа, като държеше една ръка разстояние от коженото яке пред себе си в случай на внезапен натиск отзад.
Млада жена вляво от него му извика закачливо:
– Ей!
Лицето ѝ беше симпатично, но съвсем смътно познато, даже може би изобщо не му беше познато.
– Здрасти – каза той.
– Боже господи! – възкликна тя. – Ти дори не ме помниш!
– Как да не те помня!
– Да бе – усмихна се тя, но криво. – Как да не ме помниш...
Андреас позабави крачка, така че друго напъващо тяло да я избута и да застане до него. Гласовете на хората бяха приглушени, може би от страхопочитание, поради стария навик за подчинение, но след като се промуши през портала и влезе в двора, той чу груби крясъци от сградата. Когато успя да влезе вътре, подът вече беше посипан със стъкла, стените бяха издраскани със спрей. Посоката на тълпата беше по централното стълбище към горните етажи, където трябваше да са кабинетите на Мелке и останалите ръководители на службата. Отгоре летяха документи, отделните листове се рееха лениво във въздуха, папките тупваха тежко долу. Когато стигна до стълбището, Андреас се обърна и се взря в прииждащите лица, тъй живи, сякаш ги гледаше в забавен каданс, зачервени или посинели от студ, с изражения на почуда, триумф, любопитство. Няколко униформени пазачи край вратата наблюдаваха множеството с каменно безразличие. Той се откъсна от потока и се приближи към един от тях.
– Къде са архивите?
Пазачът разпери ръце.
– Стига! – възкликна Андреас. – Да не мислиш, че след това тук нещата ще се върнат постарому?
Пазачът отново повтори жеста си, който явно използваше вместо свиване на рамене.
Андреас излезе в двора, през който, докато той размишляваше, не спираше да се точи върволица от граждани, подредени като на опашка за причастие. За да умиротвори тълпата, някой беше решил да отвори главната административна сграда, която вероятно вече беше прочистена от всичко компрометиращо. Цялото действие беше символично, ритуално, може би дори следваше някакъв сценарий. В комплекса имаше още десетина сгради, а никой не се опитваше да проникне в тях.
– Архивите! – извика той. – Да намерим архивите!
Няколко глави в тълпата се извърнаха към него, но после всички пак продължиха напред, решени да извършат символичното пристъпване в светая светих. Под прожекторите на телевизионните камери и блясъка на светкавиците на фотоапаратите, от прозорците с изпочупени стъкла летяха документи. Андреас се отдръпна към южния край на двора и впи поглед в най-голямата, най-заплашителната от останалите сгради. Дори и да успееше да поведе хората да щурмуват архивите, шансът му да попадне на своето досие клонеше към нула. То беше тук някъде, само че отварянето на портала с нищо не беше помогнало на Андреас. Само още повече беше отслабило единствения му приятел, Щази.
Двайсет минути по-късно той натисна звънеца на домофона в блока на родителите си. Сред силно пращене се разнесе гласът на баща му.
– Аз съм – рече Андреас. – Синът ти.
Когато стигна до последния етаж, той видя на прага на апартамента на родителите си непознат старец с жилетка. Андреас беше смаян от промяната. Баща му сякаш се беше смалил и прегърбил, изглеждаше отслабнал, бузите му бяха хлътнали. Той протегна ръка, но Андреас не я пое, а направо го прегърна. След миг баща му също обви ръце около него.
– Майка ти има лекции тази вечер – каза той, докато влизаха.– Тъкмо вечерях, стоплих си кървавица. Ако си гладен, мога да стопля и на теб.
– Не съм. Чаша вода ми стига.
Новите мебели бяха от кожа и метал, осветлението беше прекалено силно, като за възрастни хора. В самотна чиния лоясваше кафеникаво парче кървавица. С треперещи ръце баща му напълни чаша от бутилка с минерална вода и му я подаде.
– Яж, да не изстине – подкани го Андреас и седна.
Баща му отмести чинията настрани.