Баща му отиде до бюфета и се върна с две чаши и бутилка „Балантайнс“.
– Майка ти е моя съпруга – рече той, докато наливаше. – Тя винаги ще е на първо място.
– Естествено.
– Но историята ти е доста въздействаща. Хвърля нова светлина върху нещата. Кара ме да се усъмня в представата си за теб. Мога ли да имам вяра на думите ти?
– Изпуснал съм само някои подробности, за да те предпазя.
– Разказал ли си на майка ти?
– Не.
– Правилно. Това само би я разтревожило излишно.
– Аз приличам повече на теб, отколкото на нея – рече Андреас.– Не го ли виждаш? И двамата трябва да се оправяме с една и съща неуравновесена жена.
Баща му пресуши чашата си на един дъх.
– Времената са трудни.
– Можеш ли да ми помогнеш?
Баща му наля още уиски.
– Мога да помоля да ми предадат досието. Боя се, че отговорът ще е отрицателен.
– Това, че ще помолиш...
– Не ми благодари. Правя го заради майка ти, не заради теб. Законът си е закон, не можем сами да раздаваме правосъдие. Дори и да успея да ти осигуря досието, трябва да отидеш в милицията и да направиш пълни самопризнания. Постъпката ти ще е още по-достойна, след като вече няма да имаш основания да се боиш от разкриване. Ако фактите наистина са такива, каквито ми ги представи, ще можеш да разчиташ на значително съчувствие, особено в сегашната атмосфера. За майка ти ще е трудно, но това е правилната постъпка.
Андреас си помисли, но не го изрече на глас, че всъщност прилича повече на майка си, не на баща си, тъй като изобщо не беше склонен да постъпи правилно, ако, като постъпеше неправилно, щеше да си спести публичния срам и лежането в затвора. Имаше чувството, че животът му е дълга битка между две страни в него, болната страна, която беше наследил от майка си, и съвестната страна, която беше наследил от небиологичния си баща. Ала се боеше, че в същината си е изцяло като Катя.
Сбогува се с баща си и си тръгна, но докато чакаше асансьора, вратата на апартамента се отвори.
– Андреас – повика го баща му.
Той се върна.
– Кажи ми името на онзи човек. Дойде ми на ума, че сигурно ще е добре да поискам и неговото досие.
Андреас се вгледа в лицето му. Дали баща му не се канеше да го издаде? Не успя да намери отговор на този въпрос, но въпреки това каза двете имена на мъжа, когото беше убил.
Късно следобеда на другия ден пасторът дойде в стаята му, търсели го по телефона.
– Струва ми се, че успях – рече баща му. – Но нищо не е сигурно, докато не отидеш в архива. Няма да извадят досиетата от там и е възможно и да не ти позволят да ги вземеш със себе си. Но поне ще ти ги покажат. Поне така ми обещаха.
– Не знам как да ти благодаря.
– Най-голямата благодарност ще е никога повече да не говорим за това.
В осем сутринта, следвайки указанията на баща си, Андреас отново беше на „Норманенщрасе“ и се представи на пазача на портала. Телевизионен екип дъвчеха гевреци край един микробус. Андреас обясни, че идва при капитан Ойген Вахтлер, остави се да бъде претърсен и не възрази, когато пазачите му взеха раницата, в която се бе надявал да отнесе досиетата.
Капитан Вахтлер дойде на портала след двайсет минути. Той беше плешив, с предраково пепелява кожа и с унесения вид на човек, който страда от хронични болки. На яката на куртката му имаше малко петно.
– Андреас Волф?
– Да.
Капитанът му даде пропуск, закачен за дълга връвчица.
– Сложи си го на врата и ела с мен.
Без повече разговори те прекосиха двора, минаха през една отключена врата, а след това и през друга, която Вахтлер отключи и след това заключи. На входа на централната сграда с архивите ги очакваха още заключени врати, за едната Вахтлер имаше ключ, а другата се отваряше от пазач, който надничаше иззад гише с дебело стъкло. Андреас последва капитана до втория етаж и после по коридор със затворени врати.
– Размирни времена – осмели се да подхвърли Андреас.
Вахтлер не отговори. Щом стигнаха в края на коридора, той отключи поредната врата и въведе Андреас в малка стая с маса и два стола. На масата бяха сложени, внимателно подравнени, четири папки.
– Ще се върна след час – рече Вахтлер. – Не излизай от стаята и не изнасяй нищо от нея. Страниците са номерирани. Преди да си тръгнеш, ще ги прегледам дали не липсва нещо.
– Разбрано.
Капитанът излезе и Андреас отвори най-горната папка. В нея имаше само десет страници, свързани с изчезването на нещатен сътрудник Хорст Вернер Клайнхолц. Втората папка също съдържаше десет страници, копия, направени под индиго, на тези от първата. Щом ги зърна, той осъзна, че има надежда. Капитанът му беше казал да не изнася нищо, само че беше напълно безсмислено да изваждат от архива и копията, ако очакваха Андреас да следва разпорежданията. Копията бяха ясен знак, че това е всичко, с което разполагат, и са готови да му го предоставят. Изпълни го обич, гордост и благодарност. В продължение на четиресет години баща му беше работил за системата, беше спазвал правилата, за да сбъдне този миг. Все още имаше влияние и от Щази бяха изпълнили молбата му.