Андреас извади найлоновата пазарска торбичка, която беше натъпкал в ботуша си, и пъхна в нея двете копия на досието с разследването. Другите две папки бяха по-дебели. Те съдържаха неговото досие, страниците бяха номерирани от първата до последната. Той прибра и тях в торбичката.
Сърцето му туптеше от възбуда, която бързо слезе и към слабините му, тъй като останалото беше детска игра. Правилата на играта бяха, че Андреас трябва да наруши правилата, да открадне без знанието и съгласието на Щази досиетата, които уж само щеше да прегледа, без да ги взема със себе си. Ако те изчезнеха, вината нямаше да е на Щази.
За миг се уплаши, че капитанът може да го е заключил, но вратата беше отключена, всичко беше според правилата на играта. Андреас излезе в коридора. Сградата беше зловещо притихнала, не се чуваше нищо, освен обичайното приглушено учрежденско жужене. Той пое към стълбите и слезе на партера. От фоайето се разнасяха гласове и стъпки, още служители пристигаха на работа. Андреас смело се отправи към тях. Влизащите служители го изгледаха равнодушно, без любопитство.
Той почука на гишето, зад което стоеше пазачът.
– Ще ме пуснете ли навън?
Пазачът се понадигна да прочете какво пише на пропуска на врата му.
– Трябва да изчакате придружителя си.
– Лошо ми е. Ще повърна.
– Тоалетната е в дъното на коридора, вляво.
Андреас отиде в тоалетната и се заключи в една кабинка. Ако играта наистина беше такава, каквато той си мислеше, трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Токмакът в гащите му напираше, Андреас едва се сдържаше да не си бие една чекия, да посвети поредната победа на члена си, в тоалетната на Щази. От три години не беше изпитвал толкова силна възбуда, но си каза, изрече го на глас: „Почакай. Още малко. Не сега. Още малко“.
На връщане към фоайето мярна открехната врата, от процепа идваше светлина, явно там имаше прозорец, от който можеше да се изскочи навън. Андреас смело надникна. Оказа се заседателна зала, която гледаше към двора. Прозорците имаха дебели решетки, но две от тях бяха отворени, сякаш уж да пускат повече светлина. Той пристъпи вътре, но изведнъж се разнесе строг женски глас:
– Кого търсите?
Набита жена на средна възраст подреждаше бисквити на стъклен поднос.
– Извинявайте, объркал съм се – измърмори той и се дръпна.
Продължаваха да прииждат още служители, разпръсваха се по стълбища и коридори. Андреас се спря в края на главния коридор, държеше под око заседателната зала, чакаше жената да излезе. Все още чакаше, когато в другия край на коридора, край входа, настъпи суматоха. Той се отправи натам с найлоновата торба в ръка.
В сградата влизаха девет-десет души, мъже и жени, видимо не от Щази. Вътре ги чакаха по-малка група офицери от Щази, издокарани с костюми. Андреас разпозна някои от посетителите, това беше създаденият ad hoc Граждански комитет от „Норманенщрасе“, допуснат за първи път да инспектира архивите. Членовете на Комитета стояха самодоволно изпъчени, но в позата им се долавяше и известно вълнение. Докато двама от тях се здрависваха с офицерите от Щази, Андреас се промуши край тях и мина през вътрешната врата.
– Стой! – обади се пазачът иззад гишето.
Един от служителите на Щази беше останал да заключи външната врата. Андреас го бутна настрани, натисна дръжката и изскочи навън. Хукна през двора с торбата. Зад него се разнесоха викове.
Вратата в оградата беше заключена, но по оградата нямаше бодлива тел, нито навита на руло мрежа отгоре. Той се изкатери, скочи от другата страна и хукна към портала. Профуча покрай пазачите и се озова на улицата.
И там имаше телевизионни камери. Три, насочени към него.
В будката на пазачите звънеше телефон.
– Да, тук е – рече единият от пазачите.
Андреас хвърли поглед през рамо, двама пазачи се насочваха към него. Той пусна торбата, вдигна ръце и се обърна към камерите.
– Снимате ли?
Единият телевизионен екип още се суетеше. Жена от другия вдигна палец. Андреас се завъртя към нейната камера и заговори:
– Казвам се Адреас Волф. Гражданин съм на Германската демократична република и съм тук да наблюдавам работата на Гражданския комитет от „Норманенщрасе“. Току-що бях в архива на Щази и подозирам, че там се извършва огромна чистка. Не съм тук като длъжностно лице. Не съм тук да сътруднича на службите, а да работя за тяхното разграждане. Цялата ни страна е покрита с гнойта на мръсни тайни и отровни лъжи. Само най-ярката слънчева светлина може да я пречисти!