– Каквато и глупост да направи Коуди, не бих се изненадала. Веднъж сваляше боята от гаража с горелката и се опита с нея да си запали цигарата, усети се чак когато яката на ризата му пламна.
– А за охраната на периметъра?
– С баща му често говореха за някакви параметри. Със сигурност съм ги чувала да употребяват тази дума. Параметри на радиация и... Какво друго? Някакви параметри на предписанията?
– А за портала, за оградите?
– О, боже. Периметър! Питаш ме за периметър, а аз ти говоря за параметри. Все едно знам какво точно е параметър.
– Коуди споменавал ли е да са внасяли или изнасяли нещо тайно от завода?
– По-скоро внасяха. Там има достатъчно бомби да изпепелят Панхендъл. Отстрани човек би казал, че хората от охраната ще са притеснени и нащрек, но е точно обратното, тъй като изобщо смисълът на бомбите е да сме сигурни, че никога няма да бъдат използвани. Всичко е просто хвърляне на прах в очите и служителите там го знаят. Затова си организират съревнования за Седмицата на безопасни условия на труд, играят футбол, събират консерви за бедните – за да не им е скучно. Работата е по-добра, отколкото да разфасоваш месо или да си надзирател в затвора, но пак е досадна и е задънена улица, няма как да се издигнеш. Затова имат неприятности с контрабандата.
– Алкохол? Наркотици?
– Не, пиячка не вкарват, лесно ще ги хванат. По-скоро разни забранени стимуланти. И чиста урина за тестовете за наркотици.
– А изнасяли ли са нещо?
– Ами Коуди имаше един сандък с инструменти, съвсем новички инструменти, но с малко радиация, колкото от Инспекцията по труда да решат, че не са безопасни за използване. Иначе нищо им нямаше.
– Но бомби не са изчезвали.
– О, не. На тях им слагат баркодове, чипове за проследяване, за да ги преместят от едно хале в друго, сума ти бумаги трябва да се подпишат. Във всеки един момент знаят къде е всяка бомба. Сигурна съм, защото точно това работеше Коуди.
– Контрол на наличността.
– Да.
Лейла изключи записа, наближаваше Пампа. Тази част от Панхендъл беше толкова равнинна, че на човек му се завиваше свят, струваше му се, че може да се изтъркули или да бъде пометен от тази двуизмерна планетарна повърхност без никакви издутини и изпъкналости, на които да спре погледа си. Нищо не се открояваше в тази не само природна, а и духовна пустош. Земята не ставаше ни за земеделие, ни за търговия и жителите на Пампа я прахосваха, без да се замислят, ниските и грозни постройки си стояха сам-самички, на голямо разстояние една от друга. Фаровете на Лейла осветяваха покрити с прах изсъхнали и умиращи дървета, посадени без кой знае каква надежда да се хванат. Но тъй като бяха тексаски дървета, тя виждаше някаква красота и в тях.
Паркингът на „Соник“ беше празен. Тя беше решила да не рискува да изплаши Филиша с второ обаждане, ако бившата приятелка на Коуди не беше на смяна, Лейла щеше да дойде пак на другия ден. Филиша обаче не само, че беше на работа, ами се беше подала от гишето за приемане на поръчките и висеше надолу с главата, мъчейки се да стигне до земята, без да падне.
Щом се приближи, Лейла видя банкнотата от един долар на асфалта под гишето. Тя я взе и я подаде на Филиша.
– Благодаря, госпожо. – Филиша се вмъкна обратно на мястото си. – Какво ще обичате?
– Аз съм Лейла Хелу. „Денвър Индипендънт“.
– А! Звучите, сякаш сте от Тексас.
– И наистина съм от Тексас. Може ли да поговорим?
– Ами... – Филиша отново надникна от прозорчето и огледа паркинга и улицата. – Казах ви вече какво е положението. Той идва да ме вземе в десет, а понякога подранява.
– Още е осем и половина.
– А и не бива да стоите тук. Тук е само за коли.
– Тогава може да вляза при теб.
Филиша поклати глава замислено.
– Само човек в моето положение може да разбере какво ми е. Не мога да го обясня.
– Все едно си доброволен затворник.
– Затворник? Като че ли... Да, може би. Затворничката от Пампа. – Тя се изкикоти. – Звучи като заглавие, някой трябва да напише книга за мен.
– Много ли си хлътнала?
– Луда съм по него! Даже нямам нищо против да съм затворничка.
– Това ми е познато.
Филиша се вгледа в очите на Лейла.
– Наистина ли?
– И аз съм била в разни положения.
– Уф, майната му. Не ми пука. Може да седнете на пода, да не се виждате. Ако минете през задния вход, управителят няма да ви забележи. Всички останали са мексиканци.