Лейла беше по-възрастна от повечето си колеги в Денвър и не само притежаваше по-голям житейски опит, но можеше да черпи идеи от семейното нещастие и безкрайните имигрантски истории. Освен това се смяташе за по-привлекателна, отколкото би следвало, ако се имаше предвид броят на връзките ѝ до този момент. Когато един от преподавателите в първия семестър, Чарлс Бленхайм, си избра да отличи една по-млада писателка в групата и започна да хвали „експерименталните“ ѝ произведения, у Лейла се задейства наследствената съревнователна жилка. При роднинските събирания на рода Хелу основното занимание за запълване на времето бяха картите и състезателните игри, като се подразбираше, че всеки се опитва да мами. Лейла се хвърли с хъс в писането, а още повече хъс вложи в забележките си към творбите на по-младата си съперничка. Научи се къде точно трябва да забива острието и не след дълго привлече вниманието на Чарлс.
Чарлс беше на върха на славата си, тъкмо беше изкарал една година като стипендиант на фондация „Ланан“, а рецензия на първа страница на „Таймс“ го беше помазала за наследник на Джон Барт и Станли Елкин, само дето той не знаеше, че това е върхът. На яркото зарево на задалото се на хоризонта светло бъдеще, петнайсетгодишният му брак изглеждаше сив и под нивото му, договор, сключен, когато акциите на Бленхайм са били силно подценени. Лейла се беше появила в точния момент, за да му сложи край. Докато се справяше с тази задача, тя завинаги настрои двете дъщери на Чарлс срещу него. Лейла си даваше сметка как изглежда в техните очи и в очите на съпругата му, и съжаляваше за това– не обичаше да не я обичат – но не се чувстваше кой знае колко виновна. Не беше виновна, че Чарлс е по-щастлив с нея. За да се откаже от неговото и своето щастие в името на семейството му, бяха нужни строги принципи. В критичния момент, когато обърна поглед навътре за ясно напътствие кое е редно и кое не е, Лейла откри само завещаните от баща ѝ мишмашести убеждения.
Беше луда по Чарлс, поне в началото. От всичките си студентки той беше избрал именно нея. Наедрялото му тяло на по-възрастен мъж правеше дребната ѝ фигурка да изглежда миловидна и караше Лейла да се чувства невероятно привлекателна. Той идваше на лекции с „Харли Дейвидсън“, носеше свилената си коса дълга до раменете на коженото яке, назоваваше колоси в литературата с малките им имена. За да не го вкара в беля с управата на университета, Лейла се отказа от курса по творческо писане. Седмица след развода тя се яхна на мотора зад Чарлс и отпрашиха за Ню Мексико, на другия ден се ожениха в Таос. Обикаляше с него по конференции, където – постепенно си даде сметка за това – ролята ѝ беше да бъде млада, свежа и екзотична, да разпалва завист у колегите му, които още не са сменили съпругите си или поне не са го правили наскоро. Беше публикувала достатъчно от драсканиците си в малки списания, където думата на Чарлс се чуваше, за да се представя като писателка.
След като меденият месец, продължил всъщност няколко месеца, отмина, Чарлс се захвана със своя опус, „големия роман“, който щеше да му осигури място в канона на съвременната американска литература. Едно време е било достатъчно да напишеш „Врява и безумство“ или „И слънце изгрява“. Сега обаче най-важна беше големината. Дебелината, дължината. За съжаление, нямаше кой да посъветва Лейла, че преди да се омъжи за писател и да си въобрази, че и тя самата е писателка, е по-добре първо да види как се живее в дом, в който се ражда „голям роман“. След ден на разочарование мъката се тешеше с три големи бърбъна. Ден на концептуален пробив и еуфория се отпразнуваше с четири големи бърбъна. За да разшири съзнанието си за необходимата големина, седмици наред Чарлс не пипваше абсолютно нищо. Университетът изискваше от него много малко, но то все пак не беше нищо, а и най-дребните несвършени задължения се превръщаха в мъчение за твореца. Лейла се нагърбваше с всяка задача, която можеше да поеме, както и с много от тези, които не биваше да върши, но нямаше как да води лекциите му например. Наближеше ли време Чарлс да отиде да преподава, триетажната къща в традиционен стил часове наред се огласяше от пъшкане. Воплите идваха ту от единия, ту от другия етаж и бяха хем искрени, хем шеговито преувеличени.
Това, което спасяваше Чарлс, същината на слабостта на Лейла към него, беше чувството му за хумор. В редките добри дни той успяваше да напише по някой дълъг абзац – несвързан, както и всички останали, със събратята си – от който Лейла се заливаше от смях. Но много по-често в края на деня нямаше написан и ред. Вместо това в кратките мигове, в които беше свободна да се блъска над своите писаници на детското бюро на по-голямата му дъщеря и комплексарски да сравнява своя плосък журналистически стил със „спойката от мъжественост и устременост“ („Ню Йорк Таймс Букс Ривю“, първа страница) в абзаците на съпруга си, макар че нямаше и два свързани един с друг, откакто се беше омъжила за него, тя чуваше отварянето на вратата на пълния с книги кабинет на третия етаж, последвано от Тежката стъпка. И тъй като знаеше, че Лейла го чува, той нарочно стъпваше още по-тежко, за да придаде комичност на приближаването си. Накрая спираше пред затворената ѝ врата и – сякаш можеше да се допусне, че тя не е чула Тежката стъпка – миг-два се подвоумяваше, преди да почука. Даже и след като отвореше, не влизаше направо, а стоеше на прага и бавно плъзгаше поглед из ъглите, сякаш се чудеше дали, ако пише в детска стая, творенията му няма да са по-големи, или сякаш тепърва привикваше отново към чудния малък свят на Лейлиното съществуване. След това изведнъж – внимателно подбираше момента, за да произведе максимален комичен ефект – я поглеждаше и питаше: „Заета ли си?“. Тя никога не отговаряше, че е заета. Чарлс влизаше, сгромолясваше се на застланото със стигаща чак до пода покривка единично легло и изпъшкваше пресилено. Винаги се извиняваше, че я е обезпокоил, но Лейла долавяше в извиненията му подмолно негодувание към способността ѝ да върти домакинството и едновременно с това да накъдри по няколко страници в плоския си журналистически стил. Понякога обсъждаха на какво се дължи блокажът му, коя е конкретната пречка в този момент, ала само като прелюдия към това, заради което той беше слязъл, а именно да я повали на застланото легло, на чамовия паркет или направо на детското бюро. На нея ѝ харесваше. Много ѝ харесваше.