След една мъчителна година, в която големият роман така и не се отпуши, на нея ѝ дойде до гуша от литературата. Като феминистка не можеше да си представи просто да си седи у дома като съпруга на Чарлс и затова започна работа в „Денвър Поуст“, където бързо се наложи, тъй като сега се занимаваше с журналистика заради самата себе си, не заради баща си. В нейно отсъствие страниците от големия роман започнаха да набъбват, макар и бавно и на цената на големи количества бърбън. След като спечели награда за един от материалите си (за лошото управление на щатския панаир в Колорадо), Лейла се осмели да обяви бойкот на вечерите, които Чарлс даваше в чест на гостуващи писатели. О, как се пиеше на тези отвратителни събирания, неизбежните прояви на пренебрежение към Чарлс, прибавянето на поредното име към списъка му с ненавистни личности. На практика единствените живи американски писатели, които той не мразеше, бяха неговите студенти и бившите му студенти, и ако някой от тях постигнеше известен успех, беше само въпрос на време да го засегне, да го предаде и да се озове в списъка с враговете.
Предвид спадащото му самочувствие и нарастващото самосъжаление, Лейла навярно би трябвало да се притеснява Чарлс да не постъпи с нея така, както беше постъпил с първата си съпруга, и да се хвърли в обятията на някоя млада студентка. Само че тя продължаваше да го възбужда безумно. Сякаш той беше голям котарак, а дребничката, мъничката Лейла беше мишленце, на което котаракът няма как да не скочи. Може би това важеше за всички писатели или просто Чарлс си беше такъв, но той нито за миг не я оставяше на мира. Дори извън леглото Чарлс постоянно я ръчкаше и човъркаше, вадеше ѝ душата, стремеше се всичко да бъде изкарано на бял свят и да бъде изречено на глас.
Едва ли не в самозащита, Лейла стигна дотам, че започна да си мечтае да забременее. Имаше приятели в „Поуст“ с бебета, с вече тичащи насам-натам три-четиригодишни, с първолаци. Беше ги държала в ръцете си като пеленачета и се разтапяше от доверчивостта и невинността, с които те, едва стъпили на скута ѝ, опипваха лицето ѝ и облягаха главичка на гърдите ѝ. Струваше ѝ се, че няма нищо по-сладко от едно дете, нищо по-ценно и заслужаващо си. Но когато – една внимателно подбрана вечер, след като през деня Чарлс беше отбелязал напредък от хиляда думи – тя си пое дълбоко дъх и повдигна въпроса, той реагира, все едно е дошъл краят на света. С премерена бавност, тъй че да подсили комичния ефект, Чарлс се обърна към нея и я удостои с мрачния си Поглед. Погледът му трябваше да е смешен, но я изплаши. Той означаваше: „Помисли си какво каза току-що“. Или: „Не говориш сериозно, нали?“. Или още по-заплашителното: „Даваш ли си сметка, че пред теб стои изтъкнат американски писател?“. Честотата, с която напоследък я гледаше с този Поглед, я караше да се пита какво означава тя за него. Преди смяташе, че го привличат талантът, издръжливостта и зрелостта ѝ, ала сега се опасяваше, че той харесва най-вече това, че е дребничка.