– Какво? – попита тя.
Чарлс примижа силно, цялото му лице се сбръчка. След това отвори очи.
– Извинявай – каза той. – Какво ме питаше?
– Дали може да поговорим евентуално да си направим дете.
– Не сега.
– Добре. Но какво разбираш под „сега“, тази вечер или това десетилетие?
Той въздъхна драматично.
– Какво точно в несъществуващата връзка между мен и децата ми те кара да мислиш, че съм подходящ за баща? Да не би да пропускам нещо?
– Става дума за мен. Не за нея.
– Разликата ми е ясна. А ти наясно ли си с напрежението, на което съм подложен?
– Набива се на очи.
– Не, не, можеш ли изобщо да си представиш, дори и за миг, как бих могъл да довърша книгата с бебе в къщата?
– Очевидно това няма да стане в следващите девет месеца. А един немного далечен краен срок може да ти помогне да се мобилизираш.
– Вече просрочих крайния срок с три години.
– Говоря за истински краен срок. В който вярваш. И аз го искам. Искам да довършиш книгата, но освен това искам и да имаме дете. Двете не си противоречат. Даже може да си повлияят благотворно.
– Лейла!
Той нарочно извика името ѝ строго, за да бъде смешно.
– Какво?
– Обичам те повече от всичко друго на света. Моля те, кажи ми, че го знаеш.
– Знам го – отвърна тя тихо.
– Затова ме чуй, моля те. Изслушай ме, моля те: всяка минута от този разговор се равнява на един изгубен работен ден следващата седмица. Една минута – един ден, усещам го. Ако ти страдаш, и аз страдам, знаеш го. Затова, моля те, нека спрем веднага.
Лейла кимна, после се разплака, после се любиха, после отново поплака. Няколко месеца след това от „Поуст“ ѝ предложиха петгодишен договор като кореспондент във Вашингтон и тя прие. Не беше престанала напълно да обича Чарлс, но вече не издържаше да е край него с тази болка в гърдите. Изпитваше вярност към бебе, което още не беше заченато. Към една възможност.
Тази възможност я последва във Вашингтон и се връщаше с нея веднъж месечно в Денвър за планьорките в редакцията и за изпълнение на съпружеските задължения. Лейла не желаеше да си се представя разведена в началото на четиресетте, работеща по шейсет-седемдесет часа седмично и жадуваща за дете, ала като че ли изобщо нямаше власт над посоката, в която беше поел животът ѝ, той все повече се отдалечаваше и вече почти напълно беше достигнал скоростта, необходима за преодоляване на гравитацията. Знаеше накъде я води този курс, но се опитваше да не мисли за това. В среднощните разговори по телефона с Чарлс долавяше, че той също е самотен, никога преди не беше обръщал такова внимание на работата ѝ, не беше предлагал тъй настървено помощта си. Но при посещенията му през лятото, първата и втората година, малкият ѝ апартамент в Капитолия се превръщаше в миришеща клетка на голям котарак, който е твърде потиснат, за да се умие с лапички. Чарлс по цял ден се мотаеше вътре по боксерки и се оплакваше от времето. Лейла за първи път се почувства физически отблъсната от него. Измисляше си причини да се прибира по-късно, но той винаги я чакаше, нетърпелив, обезумял. Най-сетне беше приключил големия си роман, само че редакторът настояваше за множество поправки, а Чарлс не можеше да вземе решение и за най-дребното нещо. Задаваше ѝ едни и същи въпроси по сто пъти и нямаше смисъл да му отговаря, тъй като на следващата вечер ѝ сервираше пак същите. И двамата въздъхнаха с облекчение, когато той се върна в Денвър да поеме новия випуск жадно гледащи го в устата студенти.
Лейла се запозна с Том Аберант през февруари 2004 година. Том, уважаван журналист и редактор, беше дошъл във Вашингтон на лов за таланти за бъдещото си издание за разследваща журналистика и в списъка му с потенциални кандидати беше и Лейла, която вече имаше споделен „Пулицър“ (антракс, 2002 година). Той я покани на обяд и обясни, че разполага с двайсет милиона долара начален капитал. В момента живеел в Ню Йорк, но бил разведен, нямал деца и смятал да разположи редакцията в Денвър, родния си град, където режийните разходи щели да са по-ниски. Бил я проучил и знаел, че съпругът ѝ е в Денвър. Дали би проявила интерес към възможността да се върне у дома и да работи за немалка заплата в издание с идеална цел, без да се тревожи от неизбежния срив в рекламните приходи и без да мисли за ограниченията в дължината на материалите и за ежедневните крайни срокове?
Предложението би трябвало да ѝ допадне. Само че големият роман на Чарлс беше излязъл само преди седмица и беше направен на пух и прах от критиката („раздут и безкрайно противен“, Мичико Какутани, „Ню Йорк Таймс“), в резултат на което Лейла беше скована от ужас, наближаващ границата на 6 в скалата от 1 до 10. Обаждаше се на Чарлс по три-четири пъти на ден, надъхваше го, повтаряше му колко съжалява, че не може да е до него в този момент. Само че неприязънта, с която посрещна предложението на Том, ясно показваше, че изобщо не съжалява. Не искаше да е жената, изоставила съпруга си след провала на „делото на живота му“. Но нямаше как да скрие нито от себе си, нито от Том, че не е готова да напусне Вашингтон.