– Сигурен ли си, че трябва да е точно в Денвър? – попита тя.
Том имаше месесто лице, устата му беше като на костенурка, от присвитите му очи лъхаше добронамерена насмешливост. Темето му беше олисяло, косата отстрани беше подстригана почти до кожа, но си личеше, че все още не е побеляла. Пинизът на мъжете в разцвета на силите си е, че като цяло няма значение дали отговарят на общоприетата представа за красота. Прощава им се не само наличието на коремче, но даже и тънкият глас, особено ако е леко дрезгав, какъвто беше на Том.
– Ами да, сигурен съм – отвърна той. – Там са сестра ми, племенницата ми. Западът ми липсва.
– Проектът ти е страхотен.
– Не искаш ли да помислиш още малко? Или веднага ще ми откажеш?
– Не, не отказвам. Просто...
Чувстваше се напълно прозрачна.
– Ох, ужасно е – въздъхна тя. – Знам какво си мислиш.
– Какво си мисля?
– Питаш се защо не искам да се върна в Денвър.
– Няма да те лъжа, Лейла. Разчитах да се присъединиш към нас. И мислех, че Денвър е най-силният ми коз.
– Да, това с Денвър е чудесно, а и ти си абсолютно прав в предвижданията си за бранша. Сто години разполагахме с монопол над рекламата. Завърташ пресата, печаташ пари. А сега вече не е така. Само че...
– Само че?
– Ами предложението ти идва в доста неподходящ момент.
– Проблеми у дома.
– Да.
Том се облегна назад с ръце на тила, напъна копчетата на ризата.
– Кажи ми дали това ти звучи познато – рече той. – Обичаш го, но не можеш да живееш с него, той страда, а ти смяташ, че раздялата ще оправи нещата, ще позволи и на двама ви да се възстановите. И когато накрая идва време да се съберете отново, тъй като раздялата е само временна, установяваш, че всъщност през цялото време си се самозалъгвал.
– В интерес на истината – отвърна Лейла, – от доста време подозирам, че съм се самозалъгвала.
– Значи, жените са по-умни от мъжете. Или просто ти си по-умна от мен. Ако ми позволиш да доразвия този хипотетичен сценарий още малко...
– И двамата знаем за кого става дума.
– Аз го харесвам – рече Том. – „Луд, тъжен татко“ е страхотна книга. Безумно смешна. Невероятна.
– Със сигурност е адски забавна.
– Но сега ти си тук, във Вашингтон. Докато критиците правят на кайма новия му роман.
– Да...
– Майната им на критиците. Въпреки всичко, аз пак ще си го купя. Ако се върнем към хипотетичния сценарий, има ли някой друг? Ако е добър и се занимава с разследвания, с радост ще го взема. Не съм против наемането на двойки.
Тя поклати глава.
– Няма никой? – попита Том. – Или не е журналист?
– Интересуваш се дали съм свободна ли?
Той се наведе напред и покри лицето си.
– Заслужих си го. Всъщност друго исках да разбера, но си признавам, че въпросът ми не беше зададен добре. Просто съм си такъв, ценител на гузната съвест. Не биваше да питам.
– Ако можеше да видиш колко виновна се чувствам, щеше да установиш, че съм точно по вкуса ти.
Игривият тон, с който изрече думите си, ги сбъдна. Беше ужасно – и сякаш не зависеше от нея – как се разтапяше при вида на първия мил, успял неженен мъж, изпречил се на пътя ѝ, откакто върху големия роман се беше стоварила вълната язвителни оценки („банален“, „прекалено дебел“, „тегав“). Но колкото и виновна да се чувстваше, Лейла не можеше да го отрече: в нея растеше негодувание срещу Чарлс, задето се беше провалил. Освен това негодуваше и задето е принудена да се смята за повърхностна, гонеща успеха жена само защото харесва Том Аберант. Ако книгата на Чарлс беше получила хвалебствени отзиви и беше попаднала в кратките списъци за големите награди, Лейла можеше да продължи по отдалечаващата се траектория, без да се чувства виновна. Никой копче нямаше да ѝ каже. Напротив, ако се върнеше при него, щяха да я гледат с лошо око, задето беше избягала във Вашингтон, докато той се е мъчил, а след това е довтасала обратно при него да се радва на успеха му. Така че нямаше как да не ѝ се иска Чарлс да го нямаше. В един свят, в който Чарлс не съществуваше, тя щеше да приеме изключително привлекателната оферта за работа на Том.