Вместо това Лейла предложи на Том по-късно да излязат да пийнат по нещо. Отиде в бара с къса черна рокля. След това от апартамента си изпрати на Том дълго изповедно писмо. Вечерта на няколко пъти отлага обичайното обаждане на Чарлс. В нарастващото чувство на вина заради отлагането, в самата вина намери волята и основанието изобщо да не се обади. (Макар че страдащият от угризения може да сложи край на страданията си във всеки един момент, като просто направи това, което трябва, страданието все пак го има и е истинско, а самосъжалението не е придирчиво от какво точно страдание се подхранва.) На следващия ден, без да погледне отговора на Том в пощата си, тя отиде на работа, говори с Чарлс три пъти и вечеря с един източник. След като се прибра, се обади на Чарлс за четвърти път и най-сетне отвори писмото на Том. То не беше изповедно, но съдържаше покана. В петък вечерта Лейла се качи на влака за Манхатън (чувството за вина, което би трябвало да се появи впоследствие, някак си не само че я гризеше още преди да е направила каквото и да е било, а и я подтикваше към изневярата) и прекара нощта в апартамента на Том. Не се отдели от него до края на почивните дни, оставяше го само колкото да отиде в банята да се изпикае или да се обади на Чарлс. Чувството за вина беше смазващо, подобно на гравитацията изкривяваше времето и пространството и по пътя на неевклидовата геометрия се сливаше с вината, която Лейла не беше изпитвала, когато разрушаваше брака на Чарлс. Сега излизаше, че все пак и тогава се е чувствала виновна, но вината просто е била препратена посредством изкривяване на времето и пространството към Манхатън през 2004 година.
Нямаше да издържи, ако не беше Том. С него се чувстваше сигурна. Той беше едновременно причината за вината и лекът срещу нея, тъй като я разбираше и сам я преживяваше. Том беше само с шест години по-голям от Лейла, нищо че изглеждаше доста по-възрастен заради олисялото си теме, но се беше оженил толкова млад, че крахът на продължилия дванайсет години брак беше в доста далечното минало. Съпругата му Анабел била човек на изкуството, обещаваща млада художничка и режисьорка, издънка на едно от семействата, които притежават „Маккаскил“, най-голямата компания за производство на храни в света. На хартия тя била абсурдно богата, но не общувала с родителите си и отказвала да взема пари от тях. По времето, когато Том се беше спасил от брака им, нейната кариера била в задънена улица, Анабел била в края на трийсетте и още искала деца.
– Постъпих като страхливец – каза той на Лейла. – Трябваше да я напусна пет години по-рано.
– Страхливост ли е да останеш с човек, когото обичаш и който има нужда от теб?
– Ти кажи.
– Хм... По-нататък ще ти отговоря.
– Ако беше на трийсет и една, можеше да се окопити, да срещне някой друг и да си роди дете. А аз чаках толкова дълго, че в общи линии я лиших от тази възможност.
– Пак е можела да го направи, след като е била толкова богата.
– Тя беше ненормална в това отношение. По-скоро би умряла, отколкото да вземе пари от баща си.
– Такъв е бил нейният избор. Защо се чувстваш виновен за избор, който е направила тя?
– Защото знаех какво ще избере.
– Изневерявал ли си ѝ?
– Чак след като се разделихме.
– В такъв случай извинявай, но май те бия в надпреварата по вина.
Не било само това, каза Том. Бащата на Анабел го харесвал и се опитвал да му помогне във финансово отношение. Том не можел да приеме никаква помощ, докато бил с Анабел, но след смъртта си, повече от десет години след развода, баща ѝ му оставил двайсет милиона долара и Том ги взел. От там идвал началният капитал за изданието.
– И за това ли се чувстваш виновен?
– Можеше да откажа.
– Но ги използваш за нещо хубаво.
– Използвам ги, за да направя живота си по-приятен, макар че съпругата ми никога не би приела тези пари. И не само че правя живота си по-приятен, а и израствам професионално. Увеличавам мъжките си преимущества.
На Лейла ѝ харесваше с Том, но чувството му за вина ѝ се струваше малко попресилено. Чудеше се дали той не преувеличава (и не омаловажава сексуалния захват, с който го е държала Анабел) заради нея. При второто си посещение в Ню Йорк тя го попита може ли да разгледа кутията му със стари снимки. На тях се виждаше слаб, млад мъж с момчешки вид и гъста коса, едва го позна.
– Изглеждаш съвсем друг.
– Аз бях съвсем друг.
– Сякаш гледам човек със съвсем различно ДНК.
– И на мен така ми се струва.
Щом видя Анабел, Лейла започна да разбира по-добре чувството за вина на Том. Анабел беше умопомрачителна: едрогърда анорексичка с блясък в очите и с грива на Медуза, рядко се усмихваше. На заден фон се издигаха студентски общежития, къщи в гетата, зимно нюйоркско небе отпреди 11 септември.