– Наистина изглежда малко плашеща – каза Лейла.
– Ужасяваща. Само като я видя, и се разтрепервам, това си е посттравматично стресово разстройство.
– А виж се ти! Толкова млад и сладък!
– Чудесно описание на брака ми с две думи.
– А тя къде е сега?
– Нямам представа. Нямахме общи приятели и не поддържаме връзка.
– Значи, може в крайна сметка да е взела парите. И да си е купила остров някъде.
– Всичко е възможно. Но не ми се вярва.
На Лейла ѝ се искаше да вземе някоя от снимките, беше си избрала една страшно сладка на Том, направена от Анабел на ферибота за Стейтън Айлънд, само че беше твърде рано за това. Тя затвори кутията и го целуна по костенурковската уста. Сексът с него не беше драматичното изпълнение с Чарлс, нахвърлянето, размятането, писъците на сграбчена плячка, но Лейла вече си мислеше, че другото е за предпочитане. Беше по-спокойно, по-бавно, по-скоро сливане на умовете чрез телата.
Струваше ѝ се, че Том ѝ етаман, и именно заради това се чувстваше най-виновна, тъй като това означаваше, че Чарлс не е и никога не е бил подходящ за нея. Сдържаността на Том и готовността му да я остави на мира бяха като капки мед за нейната твърде дълго ръчкана и човъркана душа. И той като че ли изпитваше същото усещане, че тя е точно за него. И двамата бяха журналисти и говореха на един език. Но Лейла не спираше да се чуди защо мъж като него не се е оженил повторно. И преди да изгори мостовете към Чарлс, тя попита Том за причината.
Той отговори, че след развода не е оставал с жена за повече от година. Според неговите етични разбирания една година била границата, поне в Ню Йорк, за необвързващи отношения, а заради зле приключилия си брак се боял от обвързване.
– Какво искаш да ми кажеш? – попита Лейла. – Че след осем месеца ще ме изриташ?
– Ти вече си обвързана – отвърна той.
– Аха. Много смешно. И това правило казваш ли го още на първата среща?
– Това е общоприето правило в Ню Йорк. Не аз съм го измислил. Така не изяждаш пет години от живота на жената, преди да я изриташ, както ти се изрази.
– Вместо да преодолееш фобията си от обвързване, да речем.
– Опитах се. Неведнъж. Но очевидно при мен става дума за клиничен случай на посттравматично стресово разстройство. Връхлита ме истинска паника.
– По-скоро клиничен случай на бекярство.
– Лейла, те бяха по-млади. Знаех много повече от тях, знаех какво може да стане. Дори и да не беше омъжена, с теб пак щеше да е друго.
– Да, прав си. Защото съм на четиресет и една. Минал ми е срокът на годност. Няма да се чувстваш виновен, когато ме разкараш.
– Разликата е в това, че имаш брак зад гърба си.
На Лейла изведнъж ѝ просветна.
– Не, разликата е другаде – каза тя. – Разликата е там, че аз съм по-възрастна, отколкото е била съпругата ти по време на развода. Не си я заменил с по-нов модел двайсет и осем годишна. Заменил си я с по-стар модел. Затова не се чувстваш толкова виновен.
Том не отговори.
– И знаеш ли откъде го знам? Защото и аз правя подобни сметки. Готова съм на всичко, само и само да заглуша чувството за вина, пък било то и за пет минути. В „Адирондак Ривю“ е излязла рецензия за романа на Чарлс. Хвалебствена. Той е разпратил линка до всичките си познати, видях го, докато идвах насам. Трябвало е някой да му каже да не го прави. Нуждаел се е от мен, неговата съпруга, да го посъветва: „По-добре недей“. Но аз бях заета с друго, говорех с теб по телефона. И къде е моето малко правило да ми помогне сега? Нямам си такова.
Тя прибираше дрехите си в сака, с който беше дошла.
– Това правило вече не важи – рече Том. – Споменах го само защото смятах, че ще ме разбереш. Но си права, наистина има значение, че си на четиресет и една. Не го отричам.
Честността му като че ли беше насочена не към Лейла, а към призрака на бившата му съпруга.
– По-добре да си вървя, преди да си ме разплакал – каза тя.
Това, което я накара да си тръгне онази вечер от апартамента му, беше шестото ѝ чувство. Ако сдържаността на Том беше просто основополагащата му същност, Лейла можеше да се успокои и да я приеме. Само че шестото ѝ чувство подсказваше, че той невинаги е бил сдържан. В брака си е бил отворен към крайности, и то до такава степен, че сега се чувстваше травматизиран, а очевидно Анабел все още имаше власт над съвестта му. Между него и Анабел беше имало нещо, което той не възнамеряваше да се опита да постигне с никой друг, и шестото чувство нашепваше на Лейла, че тя винаги ще е на второ място, че никога не би могла да победи в тази надпревара.
Само че Том продължи да ѝ се обажда през зимата, осведомяваше я за напредъка в подготовката на интернет изданието си и тя не можеше да се преструва, че предпочита да говори с някой друг. В началото на май, три месеца и половина след първата им среща, той отново дойде във Вашингтон. Лейла отиде да го посрещне на „Юниън Стейшън“ и щом го видя да се мотае на перона в неизгладен панталон и стара тениска от 50-те, специално избрана заради грозотата ѝ като бъзик с добрия вкус, в главата ѝ заби камбана с ясен, чист звук, беше влюбена в него.