Той си беше запазил стая в „Джордж“, за да не изглежда, че се е надявал да отседне при нея, но така и не стигна до хотела. Прекара седмица в апартамента ѝ, използваше нейния интернет, четеше на дивана ѝ, очилата вдигнати на лисото теме, пръстите свити около гръбчето на книгата, придърпана на педя от късогледите очи. Струваше ѝ се, че Том винаги е бил на дивана ѝ, и когато се прибереше и го видеше излегнат там, имаше чувството, че най-сетне, за първи път в живота си, си е у дома. Съгласи се да напусне „Поуст“ и да започне работа в неговото издание. И друго да ѝ беше предложил, също щеше да се съгласи. Искаше (но още не му беше казала) да се опита да му роди дете. Обичаше го и искаше никога да не я напуска. Оставаше единствено дълго обсъжданият, но така и непроведен разговор с Чарлс. Ако беше успяла да го проведе навреме, може би щеше да се омъжи за Том. Но я беше страх, страхуваше се, колкото и Том навярно се беше страхувал, когато е трябвало да сложи край на брака си. Отлагаше разговора, отлагаше да предупреди „Поуст“ за напускането си и една топла колорадска вечер в края на юни, на слизане от Голдън Чарлс изхвърча от пътя с мотора си XLCR 1000, купен с последната третина от аванса за издаването на книгата във Великобритания, и остана парализиран от кръста надолу. Беше карал пиян.
Сам си беше виновен, но несъмнено и Лейла имаше вина. Докато се влюбваше в друг мъж, беше позволила животът на съпруга ѝ да излезе от релси. Тя веднага уреди да бъде командирована в Денвър и докато Чарлс беше в болницата, а след това се възстановяваше, нямаше как да му каже за Том, трябваше да поддържа духа му бодър. Само че отлагането я караше още повече да се страхува от мига, в който трябваше да разкрие истината за Том. И докато играеше ролята на любяща съпруга – всяка сутрин се отбиваше да види Чарлс и оставаше при него по няколко часа вечер, продаде триетажната къща и намери по-удобна, ободряваше го и тайно му носеше уиски, сприятели се с лекарите и болногледачите, не се спираше и за миг – спеше с друг в красивата къща, която Том беше купил в Хилтоп отчасти с пари от бившия си тъст.
Катастрофата на Чарлс ѝ коства година фертилност. Немислимо беше в този момент да му стовари новината, че носи чуждо дете. Немислимо беше да добави и бебе към и без това напрегнатия си живот. А след това, когато заведе Чарлс в новата къща, беше немислимо и да не живее с него. Но тя все още искаше дете и когато между другото Том я попита не възнамерява ли най-сетне да напусне Чарлс, тя му зададе своя въпрос.
– Не – отвърна Том.
– И толкова? – попита тя. – Просто не?
Той я обсипа с множество разумни аргументи – посветеността им на работата, натоварения им живот, опасността от вродени дефекти, когато родителите са твърде възрастни, глобалните катаклизми, породени от промените в климата и пренаселеността, които навярно щяха да сполетят планетата в живота на детето им – но всъщност най-вече беше ядосан, че Лейла все още живее с Чарлс и не му е казала за връзката им. Как изобщо би могъл да си помисли да има дете от жена, която дори не може да напусне съпруга си?
– Ще му кажа в мига, в който забременея – обеща тя.
– А защо не му кажеш сега?
– Той страда. Ти щеше ли да изоставиш Анабел, ако тя беше в инвалидна количка? Чарлс има нужда от мен.
– Не виждаш ли как изглежда това в моите очи? Готов съм да направя крачката, веднага. Готов съм още утре да се оженя за теб. А ти дори нямаш представа кога ще се измъкнеш от брака си.
– Току-що посочих как би могъл да ми помогнеш за това.
– Ако и за това имаш нужда от помощ, значи, нещо не е наред.
Лейла беше в по-слаба позиция, искаше дете, а времето ѝ изтичаше. Ако не станеше с Том, най-вероятно никога нямаше да стане. Изпитваше тъга за смъртта на възможността, обида от отказа на Том и гняв, задето той не искаше това, което искаше тя. Том като че ли изобщо не я разбираше. Тя беше убедена, че оправданията за отказа му са изсмукани от пръстите, че истинската причина е желанието му да избегне чувството за вина, задето все пак е създал детето, което не е дал на бившата си съпруга, а в същото време той отказваше да приеме като валидно основание нейното чувство за вина към Чарлс.