Уолкър също ѝ беше отказал да се срещнат, но само с „не, благодаря“, а само „не“ означаваше „може би“. Тя седеше в колата, пиеше зелен чай и отговаряше на писма, свързани с други репортажи, докато самият Уолкър не излезе от къщата и се отправи към нея по подгизналата трева. Той беше страшно слаб и беше облечен в анцуг в лилаво-бяло, цветовете на Християнския университет в Тексас. „Рогатите жаби“. Лейла свали стъклото на прозореца.
– Коя сте вие? – попита Уолкър.
Кожата на лицето му беше като на съпруга ѝ и издаваше слабост към уискито.
– Лейла Хелу. „Денвър Индипендънт“.
– И аз така си помислих. Вече ви казах, че няма за какво да говорим.
От уискито разцъфналите капиляри розовееха повече, отколкото от джина, и не бяха чак толкова виолетови като от виното. Всяка официална вечеря в университета предлагаше възможност за изучаване на цвета на академичната общност.
– Имам само няколко много кратки и ясни въпроса – рече Лейла. – Няма да ви причинят никакви главоболия.
– Появата ви тук е достатъчно голямо главоболие. Не ви искам на моята улица.
– Какво ще кажете да пием кафе някъде? Когато кажете, цял ден съм на ваше разположение.
– Да не мислите, че ще седна на публично място с вас? Най-учтиво ви моля да си вървите. Не мога да говоря с вас.
Не на улицата. Не на публично място. Не му е позволено да говори.
Тя му се усмихна мило и поприглади косата по слепоочието си, не че имаше нужда от приглаждане, а колкото той да види пръстите ѝ в косата.
– Вижте – рече Уолкър. – Изглеждате симпатична жена, така че ще ви спестя губенето на време. Не е имало нищо. Пратили са ви за зелен хайвер.
– Улеснявате ме – отвърна тя. – Хайде да изчистим въпроса. Аз ще ви кажа защо смятам, че има нещо, а вие ще ми обясните защо няма и така довечера ще съм си в Денвър и ще си спя в моето легло у дома.
– По-добре още сега запалете колата и напуснете моята улица.
– А може и изобщо да не говорите. Само ще кимате или ще поклащате глава. Не е забранено да поклащате глава, нали?
Лейла му се усмихна отново и завъртя глава, сякаш да му покаже колко е лесно. Уолкър въздъхна, не знаеше какво да прави.
– Ето, паля колата – каза тя и завъртя ключа. – Виждате ли? И напускам вашата улица.
– Благодаря.
– Вие нямате ли работа някъде из града? Мога да ви закарам?
– Няма нужда.
Лейла изключи двигателя и Уолкър въздъхна още по-тежко.
– Съжалявам – каза тя. – Като журналист съм длъжна да чуя вашата позиция по случая.
– Няма никакъв случай! Нищо не се е случило.
– Ето, виждате ли, това е някаква позиция. Защото другите твърдят, че се е случило нещо. Някои дори казват, че ви е било платено, за да си затваряте устата. И аз се чудя за какво са ви дали парите, ако наистина нищо не се е случило. Нали така?
Уолкър се надвеси над нея. Кожата му беше като размазана карта на гъстонаселен град.
– С кого сте говорили?
– Не издавам източниците си. Това е първото, което трябва да знаете за мен. Който разговаря с мен, е в безопасност.
– Мислите се за много умна, а?
– Не, в интерес на истината, от тези работи разбирам толкова, колкото и всяка жена. Но вие можете да ми помогнете да вникна в тях, нали?
– Умницата от големия град.
– Просто посочете час и място. Където да се срещнем. Някое по-ненабиващо се на очи място.
Лейла винаги използваше израза „ненабиващ се на очи“, когато разговаряше с мъже. Намекваше точно за каквото трябва. Идеята за „ненабиване на очи“ беше абсолютната противоположност на жената в къщата на Уолкър. Която в същия този момент отвори вратата и се провикна:
– Ърл, с кого говориш?
Лейла прехапа устни.
– Госпожата е журналистка – отвърна Уолкър. – Обяснявам ѝ как се излиза от града.
– Каза ли ѝ, че няма какво да кажеш?
– Нали точно това ти казах!
След като вратата се затвори, Уолкър, без да поглежда към Лейла, рече:
– Зад „Сендъргас“ на „Клифсайд“. В три. Ако не се появя до четири, по-добре се връщайте да си спите в своето легло в Денвър.
Лейла потегли с мръсна газ, окрилена от съгласието му, точно за тази окриленост живееше като журналист, едва се сдържаше да не натисне още повече педала на газта. Кой би се досетил, че от всичките номера, които беше приложила, точно намекът за легло ще го спечели?
В стаята си в хотела тя натиснаПна телефона.
– Пип Тайлър – вдигна Пип в Денвър.
– Здрасти! Току-що си уговорих среща с Ърл Уолкър.
– Супер!
– Говорих и с Филиша Бабкок.
– Браво.
– Ще паднеш от смях. Флейнър е взел бомбата като сексуален стимулант.
– Тя ли ти го каза?
– Наду ми главата, обремени ме с толкова много работи, които бих предпочела да не знам, ако изобщо в журналистиката може да има такова нещо. Но и тя потвърди, че е било макет.