– О...
– От това пак може да излезе добър материал, Пип. Щом като някой служител може да изнесе от завода макет, значи, може да изнесе и истинска бомба. Ще стане чудесен репортаж!
– Все пак е хубаво, че светът е в по-голяма безопасност, отколкото си мислех.
Лейла ѝ разказа подробностите, като се радваше, поне в лично качество, не като началник, че Пип не бърза да се върне към проучванията, възложени ѝ от друг репортер, разследващ доколко може да се има вяра на съдебните лекари.
– Да те оставям да си четеш докладите от аутопсии – каза накрая Лейла. – Как върви?
– Ще умра от скука.
– Ами... Няма как.
– Просто споделям, не се оплаквам.
Лейла потисна бликналите чувства. След това се предаде.
– Мъчно ми е за теб.
– О... Благодаря.
Тя зачака, надяваше се на нещо повече.
– И на мен ми е мъчно за теб – добави Пип.
– Ще ми се да те бях взела с мен.
– Е, нищо. Няма да ти избягам.
След като затвори, Лейла си даде сметка, че е прекалила. „И на мен ми е мъчно за теб“ надхвърляше границите на това, което имаше право да изтръгне от свой подчинен, но пак беше по-малко, отколкото искаше да чуе. Чувстваше се неудовлетворена и разголена, както и малко превъртяла. В нежността, която изпитваше към децата, имаше нещо телесно, намиращо се вътре в нея близо до онзи център, който копнееше за ласки и секс. Но причината да изпитва тази нежност беше, че колкото и да обичаше детето в обятията си, беше сигурна, че никога няма да го предаде и да злоупотреби с невинността му. Ето заради това нищо не можеше да замени децата, заради тази вътрешно заложена неутолимост, хем болезнена, хем прекрасна, на родителската любов.
Колкото и да беше необичайно, истинското име на Пип беше Пюрити. (В подадените за стажантското място документи пишеше Пип Тайлър, но Лейла беше погледнала копието от дипломата в колежа.) На Лейла името ѝ се струваше удачно, макар да не можеше да каже защо. Пип определено не беше „непорочна“, поне що се отнасяше до секса. Беше дошла да живее в Денвър с приятел, за когото отказваше да говори, беше споменала само, че е музикант и се казва Стивън. Освен това беше живяла в истинска мизерия в Оукланд, сред мръсни анархисти, а снимките от купона на Коуди Флейнър бяха придобити по незаконен път, с помощта на хакери. Лейла се чудеше дали у Пип не долавяше не друго, а своята невинност и неопитност, когато беше на двайсет и четири. Тогава тя изобщо не подозираше колко малко знае за света, ала сега го виждаше ясно у Пип.
Лейла искаше да е добър феминистки пример за подражание и да даде на Пип посока, каквато тя на нейните години нямаше. „Парадоксът е в това – беше ѝ казала по време на обяд един ден,– че благодарение на интернет работата на журналиста е много по-лесна. За пет минути можеш да провериш това, за което преди ти бяха нужни пет дни. Но в същото време интернет убива журналистиката. Нищо не може да замени репортер, който е работил в дадена област двайсет години, култивирал си е източници, способен е да направи преценка от кое може да излезе добър материал и от кое– не. Гугъл и Акоринт те карат да се чувстваш много умен, но най-добрите репортажи са резултат от проучванията на място. Някой източник случайно изтърве нещо и изведнъж виждаш новината. Тогава се чувствам най-жива. Когато седя пред компютъра, съм само наполовина жива.“
Пип я беше изслушала внимателно, без да коментира. Тя притежаваше често срещаната сред днешните колежани неохота да изразява категорично мнение, боязън да не се изложиш или да не проявиш неуважение. На Лейла ѝ мина през ума, че всъщност Пип изобщо не беше невинна, в смисъла на детинска чистота и непознаване на света, напротив, тя беше много по-умна от нея, Пип и съвременниците ѝ чудесно съзнаваха колко смъртно увреден свят наследяват, всъщност самата Лейла беше по детски наивна. И все пак тя беше убедена, че пасивността на Пип е просто поколенчески стил, и търсеше начин да проникне през нея.
Пип или изобщо не пиеше, или се отрязваше. Лейла я водеше често на вечеря, за да е сигурна, че поне веднъж на ден любимката ѝ се е нахранила като хората, и в заведението пиеше сама. Но миналата седмица, в четвъртък вечерта, Пип си беше поръчала чаша вино и за нула време я изгълта. След като пресуши и втората, попита дали може да поръча бутилка, дори нелепо предложи да я плати. След час от виното не беше останала и капка, храната си стоеше недокосната, а Пип плачеше. Лейла се пресегна през масата и погали зачервеното ѝ лице.
– О, миличка...
Пип скочи и изтича към тоалетната. Когато се върна, попита може ли, само този път, да пренощува при Лейла.