За автора
Джонатан Франзен (Jonathan Franzen) е американски писател. Роден е в Чикаго, Илинойс, израства в предградията на Сейнт Луис, Мисури. Завършва „Swarthmore College“. Живее в Манхатън, Ню Йорк, пише за списание Ню Йоркър.
Чистота
На Елизабет Робинсън
…що злото все желае, а добро създава.
Й. В. Гьоте, Фауст, превод Д. Статков
Пюрити в Оукланд
Понеделник
— О, коте, радвам се да ти чуя гласчето — рече майката на момичето по телефона. — Тялото ми пак ме предава. Имам чувството, че целият ми живот е просто една дълга поредица предателства от страна на тялото.
— Не е ли така с живота на всички ни? — попита момичето, Пип.
Тя беше започнала да се обажда на майка си по средата на обедната почивка във „Възобновяеми решения“. Това ѝ помагаше да превъзмогне усещането, че не е подходяща за тази работа, че е принудена да работи нещо, за което никой не би могъл да бъде подходящ, че самата тя всъщност не е подходяща за никаква работа; освен това след двайсетина минути с чиста съвест можеше да заяви, че почивката ѝ е свършила и трябва да затваря.
— Левият ми клепач постоянно провисва — обясни майка ѝ. — Все едно някаква тежест го дърпа надолу, като оловца на въдица, сещаш се, нали?
— И сега ли?
— От време на време. Чудя се дали не е неврит на лицевия нерв.
— Каквото и да представлява невритът на лицевия нерв, сигурна съм, че не е това.
— Откъде си толкова сигурна, след като дори не знаеш какво е, коте?
— Ами… Защото нямаше и базедова болест. Хипертиреоза. Меланома.
Не можеше да се каже, че на Пип ѝ е особено приятно да се подиграва на майка си. Само че техните отношения бяха опетнени от „морален риск“, един полезен термин, който беше научила в часовете по икономика в колежа. В икономиката на майка си тя беше структуроопределяща банка, която няма как да бъде оставена да фалира, незаменим служител, който не може да бъде уволнен заради лошото си поведение. Някои от приятелите ѝ в Оукланд също имаха смахнати родители, ала все пак успяваха да си говорят с тях всеки ден, без да се стигне до налудничави изблици, тъй като дори и най-смахнатите родители притежаваха и други ресурси, които не се изчерпваха с единствения им наследник. А за майка ѝ Пип беше всичко.
— Така или иначе, днес май няма да отида на работа — рече майка ѝ. — И без това само Стремлението ми я прави поносима, а няма как да му се посветя, когато невидими рибарски оловца придърпват клепача ми надолу.
— Ох, мамо, не можеш пак да си вземеш болничен. Още сме юни месец. Ами ако наистина се разболееш от грип или пък хванеш нещо друго?
— А дотогава всички ще се питат какво прави на касата тази бабичка, дето половината ѝ лице е провиснало чак до рамото. Да знаеш колко ти завиждам за твоята кабинка! За нейната невидимост.
— Хайде да не идеализираме кабинките — отвърна Пип.
— Това е най-ужасното на телата. Че са видими, отвратително видими.
Макар да беше в хронична депресия, майка ѝ не беше луда. Беше успяла да се задържи повече от десет години на работа в „Нов лист“, „супермаркета на местната общност“, във Фелтън, и стига да се откажеше от своя начин на мислене и да възприемеше нейния, Пип можеше чудесно да я разбере. Единствената украса по сивите гипсокартонени стени на кабинката ѝ беше ваденка с надпис: ПОНЕ ВОЙНАТА СРЕЩУ ПРИРОДАТА ВЪРВИ ДОБРЕ. Работните места на колегите ѝ бяха облепени с всевъзможни снимки и изрезки от списания, ала Пип, също като майка си, имаше усет за привлекателността на това, да бъдеш невидим. Освен това тя очакваше всеки момент да я уволнят, тъй че не виждаше смисъл да се устройва.
— Реши ли как искаш да не празнуваш твоя нерожден ден? — попита Пип.
— Честно казано, бих искала да си остана цял ден в леглото, завита през глава. Не ми трябва нерожден ден да ми напомня, че остарявам. Клепачът ми прекрасно се справя с тази задача.
— Какво ще кажеш да направя торта и да дойда да я изядем? Струваш ми се по-потисната от обикновено.
— Когато си при мен, не съм потисната.
— Жалко, че не ме предлагат на хапчета. Ще преглътнеш ли торта, приготвена със стевия?
— Не знам. Стевията има някакво особено въздействие върху рецепторите в устата ми. Досегашният ми опит сочи, че човек не може да заблуди вкусовите си луковици.
— Захарта също има послевкус — отбеляза Пип, макар да знаеше, че този аргумент няма да подейства.
— Захарта има леко кисел послевкус, който не дразни вкусовите луковици, тъй като те са създадени да регистрират киселинността, без да се замислят върху нея. Какъв е смисълът да се мъчат пет часа да регистрират нещо непознато и странно? А точно това стана първия — и последен — път, когато опитах напитка със стевия.