— Къде беше? — попита тя.
— Вечеряхме навън — отвърна той. — Заведох твоето момиче на вечеря.
Лейла настръхна, все едно беше усетила как нещо изхрущява в устата ѝ, докато дъвче.
— Винаги водя новите служители на вечеря — додаде Том.
— Да. Разбира се. Къде бяхте?
— „Бившето бистро на ъгъла“.
„Бившето бистро на ъгъла“ беше мястото, където ходеха тя и Том. Възнаграждаваха го заради името.
— Знаеш, че когато трябва да се сетя за някое заведение, въображението ми блокира — рече той. — Абсолютно нищо не ми идва на ума.
— Малко ми е странно да си те представя там без мен.
Гласът на Лейла потрепери леко.
— И на мен ми беше странно. Мисля, че никога не съм ходил там без теб.
Той обаче беше водил и други нови служители на вечеря и въображението му винаги беше успявало да подскаже някое друго заведение. Макар че никога не се караха — не се бяха карали толкова години, че според нея това едва ли щеше да се случи отново— сега тя си припомняше усещането, с което започваха скандалите, пристягането в гърдите.
— Може и да греша — рече тя, — но ми се стори, че не се чувстваш съвсем удобно с Пип.
— Не грешиш. Никога не грешиш.
— Напомня ти на Анабел.
— На Анабел? Не, не.
— Същият тип е. Щом на мен ми е ясно, няма как на теб да не ти е.
— Съвсем различни са. И за другото беше права, радвам се, че я взехме на работа.
— Винаги слушай Лейла.
— Да, това е девизът ми. Както и да е, подхвърлих ѝ една идея. И искам да чуя ти какво мислиш. Казах ѝ, че ще сондирам мнението ти.
— Мислиш да я преместиш от Разследващия отдел в Репортерския?
— Не, не. Струва си и това да го обсъдим, но друго имам предвид. Попитах я дали не иска да дойде да живее при нас известно време. Доколкото разбрах, тя е останала съвсем без пари.
Караниците бяха като повръщането. С всяка година, в която повръщането ѝ се разминаваше, мисълта за него я плашеше все по-силно. Дори когато накрая се тръшнеше от някоя настинка и повръщането станеше неизбежно, дори когато с разума си осъзнаваше, че това ще ѝ донесе облекчение, Лейла пак се мъчеше да се сдържи, да го отложи колкото се може по-дълго. А с караниците беше още по-отвратително, тъй като не носеха облекчение. В това отношение те бяха по-скоро като смъртта: просто отлагай колкото се може повече.
— Къщата е твоя — рече тя, като се опитваше да скрие треперенето на гласа си. — Поканил си я в твоята къща.
— Нашата къща. Нали ти спомена, че искаш да я прибереш?
— Всъщност казах, че бих искала да мога да ѝ предложа подслон. Не мисля за твоята къща като подслон, който мога да предлагам на други хора.
— За мен къщата е наша.
— Знам. А ти знаеш, че аз не го възприемам така. Но това е дълъг разговор. Не съм в настроение за него.
— Нищо не съм ѝ обещавал.
— Не ми харесва ситуацията, в която ме поставяш. Накрая ще излезе, че аз съм прецакала нещата, и тя ще знае, че вината е моя.
— Може да ѝ кажа, че съм размислил, така няма ти да си виновна. Но ще ми помогнеш ли да разбера защо „прецакваш нещата“. Мислех, че искаш тя да живее с теб.
— До вчера на теб дори не ти беше приятно да си в една стая с нея. Доста бързо си смени мнението.
— Стига, Лейла. Ти си изгуби ума по нея. Няма да ти я отнема. А тя не би могла да ме отнеме от теб, дори и да посвети целия си живот на това. Тя е дете.
Лейла не знаеше кого да ревнува повече, Том или Пип. Но взети заедно, двете ревности я караха просто да се оттегли.
— Нямам нищо против — заяви тя. — Прави каквото искаш.
— След като го казваш по този начин…
— Какво искаш да ти кажа? Че не съм наред в главата? Че съм си изгубила ума по момиче, което познавам от два месеца? Че ревнувам? Не желая да се караме за това. Просто ме изненада.
— С нея си говорихме за теб.
— Много мило.
— Тя иска да бъде като теб.
— Явно не е с всичкия си.
— Както и да е, има още нещо. Или по-скоро го няма. Сигурно е по-добре тя самата да ти го каже, но Пип така благоговее пред теб, че я е страх. Няма гадже.
— Какво?
— Живее в Лейкуд под наем заедно с две момичета. Историята с гаджето е пълна измислица. По-точно наистина има някакъв Стивън. Но той е в Калифорния и е женен.
— Тя ти го е разказала това, така ли?
— И аз мога да изкопчвам информация, когато се наложи.
Лейла сигурно трябваше да се чувства измамена, ала всъщност ѝ стана мъчно за Пип. Щастливите хора не лъжат.
— И защо го е направила?
— Не искала да изглежда, сякаш е готова на всичко, за да остане в Денвър. Не искала да знаеш колко е самотна. Не искала да я съжаляваш. Доколкото разбрах, причината да се махне от Калифорния е точно тази история с женения мъж. И отчасти заради това ми хрумна, че може да живее с нас. Тя е много талантлива, но в главата ѝ е малък хаос.