— Няма такова нещо като „изцяло обезопасена“ — каза ѝ Ед Кастро, експерт по ядрените оръжия в университета „Джорджтаун“. — Обезопасена да не избухне, ако я удариш с чук — разбира се. Обезопасена да не допусне свалянето на кодиращото устройство — вероятно. Освен това подозираме, че последните поколения бомби „унищожават“ съдържанието си, ако бъде направен опит да бъдат разкодирани. Само че тези от средата на периода като В61 са отвратително простички в същината си. Високите технологии идват преди сглобяването на бомбата. Производството и обогатяването на плутония и въглеродните изотопи е невероятно трудно и скъпо. Разработването на оптиката: трудно. Сглобяването на отделните компоненти в едно и тяхното активиране? За съжаление, не е толкова трудно. Ако имаш време и няколко доктората, възстановяването на задействащата верига е напълно постижимо. Резултатът няма да е толкова добър, мощността може да е по-малка, но пак ще разполагаш с работещо термоядрено оръжие.
— Кой би искал да се сдобие с такова? — попита Лейла отчасти реторично.
Кастро беше от любимите на журналистите източници с „експертно мнение“.
— Обичайните заподозрени — отвърна той. — Ислямистки терористи. Държави, заплашващи международния ред. Злодеи от филмите с Джеймс Бонд. Изнудвачи. Възможно е дори и активисти от антиядреното движение, за да привлекат внимание към проблема. Това са крайните потребители и за щастие, те трудно могат да се доберат до някоя бомба. По-интересното е да помислим кой би могъл да бъде техен доставчик. Кой се е специализирал в придобиването и изнасянето на материали и съоръжения, до които никой не би трябвало да има достъп? Кой обикаля наоколо и колекционира такива неща, в случай че му потрябват?
— Руската мафия например.
— Преди Путин да хване юздите, сутрин като се събудех, се изненадвах, че още съм жив.
— Но след това руската мафия се сля с руското правителство.
— Клептокрацията определено се отразява добре на ядрената сигурност.
Да си репортер, означаваше да пресъздаваш действителността, да имитираш познания, обиграност, близост, да овладееш някоя тема и после да я забравиш, да се сприятеляваш с хора и след това да ги захвърляш. И въпреки това, като много други имитативни наслади, журналистиката беше пристрастяваща. В петък следобед Лейла завари пред сградата, в която се намираха кабинетите на конгресмените, още няколко парламентарни репортери, те се мотаеха отпред, обгърнати в пашкул от високомерие, който тя можеше да забележи само защото усещаше същия около себе си и чуждите я дразнеха. Дали и колегите ѝ бяха извадили батериите на телефоните си, за да прикрият местонахождението си от следящите програми? Съмняваше се.
Сенаторът закъсня само с двайсет и пет минути. Секретарят му не се появи, очевидно предпочиташе да може да отрече за срещата, ако се наложи.
— Лазиш по нервите на Военновъздушните сили — отбеляза сенаторът, след като се уединиха. — Поздравления.
— Благодаря.
— Едва ли е нужно да подчертавам, че от мен ще получиш само общата картина. Ще ти дам имената на други хора, които са запознати с нещата, трябва да има електронна следа, че си се свързала с всички тях. Искам случаят да се разчуе, но не си струва да загубя председателството на Комисията заради това.
— Толкова ли е важен?
— Не чак толкова. Средна работа. Но манията по секретност вече излиза извън контрол. Знаеш ли, че сега разузнавателните служби не само номерират и бележат всяка страница от секретните доклади, които ни изпращат, а си играят да променят и разстоянието между буквите във всеки екземпляр? Как се казва това, разредка ли?
— Да, разредка.
— Доколкото разбирам, така всеки екземпляр става уникален. „В технологията вярваме.“ Ето това трябва да сложат на новата банкнота от сто долара.
С течение на годините у Лейла се беше зародило убеждението, че политиците в буквалния смисъл на израза са замесени от друго тесто, различно по химическия си състав тесто. Сенаторът беше разплут, с мазна коса и сипаничав, а въпреки това беше невероятно магнетичен мъж. Порите му излъчваха някакви феромони, които я караха да иска да го гледа, да продължава да го слуша, да му се хареса. И тя наистина се чувстваше харесвана. Той го умееше това.