Лейла записваше устремно.
— Боже господи — измърмори тя.
— Ужасно е. Но за мен тази история е колкото за ядрения ни арсенал, толкова и за пълния провал на войната срещу наркотиците, и за вярата ни в технологиите, изместваща грижата за хората.
— Ясно — кимна Лейла, без да спира да пише.
— Целият случай пак щеше да изскочи, дори и ти да не беше тръгнала да го разплиташ. „Вашингтон Поуст“ вече работят по разжалването и преназначаването на офицерите, на които Кенили е бил доставчик. Знаят за наркотиците. Въпрос на време е някой да им подшушне за другото.
— Вие говорили ли сте пред „Поуст“?
Сенаторът поклати глава.
— Те са все още в немилост пред мен.
— Кенили защо го е направил?
— Предполага се, че отчасти за пари и отчасти от страх за живота си.
— С други думи, не е задържан?
— Трябва да попиташ някой друг.
— Звучи ми като „не“.
— Сама си прави изводите. И пак ще повторя, че нито дума от това не бива да се появява във вашия сайт, преди да имате независимо потвърждение.
— Никога не публикуваме материали на базата само на един източник. В това отношение сме старомодни.
— Това ни е известно. И е една от причините сега да стоим тук. Или по-скоро, че стояхме тук. — Сенаторът се изправи. — Наистина гоня самолет.
— Кенили как е възнамерявал да изнесе бомбата от базата?
— Край, Лейла. Разполагаш с повече, отколкото ти е необходимо, за да сглобиш останалото.
За това беше прав. Лейла държеше в ръцете си един от най-хубавите случаи в кариерата си. Останалото щеше да е рутинно съпоставяне на различни твърдения и блъфиране: „Просто искам да се уверя, че правилно съм разбрала всичко“, като през цялото време се мъчи да потисне главозамайващата тревога, че „Поуст“ или някой друг, не толкова придирчив по въпроса за потвърждението от няколко източника, ще я изпревари.
Тя си тръгна от сградата, чудеше се дали да не се откаже от прибирането в Денвър, само че работата, която ѝ предстоеше — потвърждаването на историята на сенатора — можеше да бъде свършена само на лични срещи, а в топлите слънчеви почивни дни никой от хората, с които трябваше да говори, нямаше да е във Вашингтон. По-добре беше да прекара почивните дни в Денвър в писане и сваляне на интервюта и да се върне в неделя вечерта.
Или поне в това се мъчеше да се убеди. Тъжната, неласкава истина гласеше, че Лейла не искаше да остави Том и Пип сами заедно. Чувстваше се ужасно претоварена — твърде много репортажи, криза с болногледача на Чарлс, обичайния кошмар в електронната поща и социалните мрежи (бившата съпруга на Коуди Флейнър ѝ пишеше всеки ден, изпращаше ѝ рецепти и снимки на децата), а сега, след като беше станало ясно колко спешен е материалът за Албакърки, съвсем нямаше да има време за нищо. Репортажът изискваше много усилия, а тя беше единственият му родител. Дори и да се прибереше у дома, пак нямаше да може да отдели много време за Том и Пип. Тяхната свобода без никакви ангажименти в почивните дни ѝ се струваше мечтан разкош. Знаеше, че е важно да устои на ревността и самосъжалението, но ѝ беше трудно.
В метрото ръката ѝ трепереше толкова силно, че Лейла едва успя да допълни драсканиците си в бележника и да изпрати съобщения на Том и Пип. Когато се качи на самолета за Денвър, тревогата, че някой може да я изпревари, я скова напълно. Между седалките нямаше достатъчно голямо разстояние, за да може да работи, без седящият до нея костюмар да наднича в бележника ѝ, а и беше твърде напрегната, за да се съсредоточи върху тънкостите в данъчното облагане на компаниите от сектора на високите технологии, затова тя си поръча бутилчица вино и зяпаше с празен поглед в пълзящото по картата самолетче на екрана пред себе си. После си поръча още една и се помъчи да удави с нея безпокойството си.
Не разполагаше с нито едно основателно оплакване срещу Пип като гостенка. Момичето още не беше оставило неизмита чиния или лъжица в мивката, нито пък светната лампа в празна стая. Дори беше предложила на Том и Лейла да поеме изцяло прането. И двамата бяха настръхнали при мисълта как тя ще се рови в бельото им, но Пип обясни, че никога не е живяла в къща с работеща пералня и сушилня („Абсолютен лукс“) и затова те ѝ оставиха да се занимава с чаршафите и хавлиите. В нея го нямаше онова незаслужено усещане, че всичко ти се полага, заради което осмиваха младежите от нейното поколение, но тя не се извиняваше постоянно, че им пречи, нито прекаляваше с благодарностите, задето са я приютили. През седмицата, поне когато Лейла си беше у дома, Пип си приготвяше вечеря, отнасяше я в стаята си и повече не се показваше. Дойдеше ли петък вечер обаче, тя кацваше на барплота в кухнята и приемаше Том да ѝ забърка един от неговите съвършени коктейли „Манхатън“, белеше чесън за Лейла и разправяше забавни истории от комунарския си живот в Оукланд.