Пип като че ли изобщо не забелязваше ревността ѝ. Докато отпиваше от втория си „Манхатън“ вечерта преди Лейла да замине за Вашингтон, тя дори беше заявила, че Том и Лейла ѝ вдъхват надежда за човечеството.
— Продължавай — обади се Том. — Мисля, че и от името на Лейла мога да потвърдя, че бихме се радвали да вдъхваме надежда за човечеството.
— Ами на първо място, разбира се, това, което правите — отвърна Пип, — както и как го правите. Също така каквото съм видяла у семейните двойки досега, не ми допада. Или лъжи, неразбиране и насилие, или е онази задушаваща, как да се изразя, любезност.
— Лейла може да бъде задушаващо любезна.
— О, не ми се подигравай. Двойките, които са много близки, поне тези, които познавам, при тях сякаш няма място за никой друг. И сякаш постоянно се напъват да покажат колко са прекрасни като двойка. От тях лъха мирис на спарено, на мръсни чорапи, на пържени сутринта палачинки. С други думи, полезно е да се види, за мен е полезно, че не е задължително нещата да са такива.
— Караш ни да се гордеем.
— Не я подигравай, задето ни прави комплимент — обади се сърдито Лейла.
— Както и да е — измърмори Пип.
Бяха в кухнята на Том и Лейла, която имаше едно наум за вегетарианските наклонности на Пип, приготвяше огретен от тиквички за вечеря. С Том бяха забелязали, че когато се пържи нещо, Пип се затваряше в стаята си.
— Май си доста чувствителна към миризмите — рече Том. — На пържени палачинки, на мръсни чорапи…
— Миризмата е ад — отвърна Пип и вдигна чашата си с „Манхатън“, сякаш вдигаше тост с думите си.
— Бившата ми съпруга беше на същото мнение — каза Том.
— Но миризмата може и да е рай — продължи Пип. — Установих…
Тя замълча.
— Какво? — попита Лейла.
Пип разтърси глава.
— Просто се сетих за майка ми.
— И тя ли има прекалено изострено обоняние? — попита Том.
— При нея всички сетива са прекалено изострени. А тъй като почти постоянно е в депресия, за нея миризмата винаги е ад.
— Мъчно ти е за нея — каза Лейла.
Пип кимна.
— Защо не я поканиш да дойде тук?
— Тя не пътува. Не шофира и не се качва в самолети.
— Страх я е да лети?
— По-скоро е от хората, които никога не слизат от планината. Обеща да дойде за раздаването на дипломите в колежа, но си личеше колко е притеснена, трябваше да вземе автобуса или да помоли някой да я докара, така че накрая ѝ казах, че не е длъжна да го прави. Тя много съжаляваше, ала си личеше, че е невероятно облекчена. А Бъркли е на по-малко от два часа път.
— Ха — обади се Том, — аз пък съжалявам, че майка ми успя да дойде за раздаването на дипломите. После заяви, че това е било най-отвратителният ден в живота ѝ.
— Защо, какво е станало? — попита Пип.
— Запозна се с жената, за която после се ожених. Беше грозна картина.
Той заразказва историята си, но Лейла го слушаше с едно ухо не защото я беше чувала, а защото не беше. Том беше имал повече от десет години да сподели какво се е случило при завършването, а Лейла го чуваше за първи път само защото той беше решил да позабавлява с разказа си Пип. Чудеше се какво ли още е доверил на момичето, когато са били сами.
— Виното нещо не ми върви — обади се тя от печката. — Ще ми забъркаш ли и на мен един „Манхатън“?
— Аз ще ти направя — скочи веднага Пип.
Откакто Пип се беше нанесла при тях, Лейла пиеше повече. Докато вечеряха, тя се усети, че се е впуснала във високопарна тирада за лъжливото обещание на интернет и за възприемането на социалните мрежи като заместител на журналистиката, идеята, че не ти трябват репортери във Вашингтон, след като можеш да следиш коментарите в туитър на конгресмените, не ти трябват фотографи, след като всеки има телефон с камера, няма нужда да плащаш на професионалисти, след като можеш да разчиташ на активността на постоянно висящите в интернет, не ти трябва разследваща журналистика, след като сред нас обикалят титани като Асанж и Волф…
Даваше си сметка, че е насочила тирадата си срещу Пип, че губи хладнокръвния си облик с атаките си срещу нейната маска на хладно безучастие, но под повърхността се усещаше и подмолното течение на огорчението ѝ към Том. Веднъж, доста отдавна, той беше споменал, че се познава с Андреас Волф, били се срещнали в Берлин още когато бил женен. Тогава ѝ каза само, че Волф е харизматичен, но неуравновесен човек със свои тайни. Но начинът, по който го беше изрекъл, караше Лейла да си мисли, че Волф е имал немалко значение за него. Също като Анабел, Волф принадлежеше към тъмната сърцевина на вътрешния живот на Том, на историята му отпреди появата на Лейла, с която тя се съревноваваше. Тъй като му беше благодарна, че той не я ръчка и човърка, тя също не го ръчкаше и човъркаше. Но нямаше как да не забележи колко внимателно Том пази спомените си за Волф и заради това Волф пробуждаше у нея същата ревност, която Лейла изпитваше към Анабел.