— Той е смахнат тип. Но не е дадено на простосмъртни като нас да го съдим.
— Според мен е адски шантаво. Флор обаче смята, че е невероятен удар.
— Флор е ненаситен хищник, който вместо с месо се храни със слава. На нея не ѝ трябват пари, семейството ѝ притежава половината Перу. Мини и рудници. А тя се щура насам-натам и цвърчи: „Слава ли? Слава ли надушвам? Слава ли има тук? Ще я споделиш ли с мен?“. За нея свалката на Андреас с Тони Филд е почти равносилна на това, тя самата да забие Тони Филд.
Пип беше на седмото небе, че е намерила с кого да поклюкари; механизмът беше доста жалък, но тя се чувстваше специална, задето е избрана за довереничка на Колин, която пък получаваше специално отношение от Андреас, който беше в Буенос Айрес и спеше с „майка“ си. За да впечатли новата си приятелка, Пип заяви, че отива да поплува в реката.
— Сега ли? — попита Колин.
— Искаш ли да дойдеш?
— Не горя от желание видрата да ме ухапе.
— Тя винаги бяга, когато я срещна.
— Просто се опитва да те подмами във водата нощем.
— Аз отивам. — Пип стана. — Сигурна ли си, че няма да дойдеш?
— Мразя да ме предизвикват.
— Не те предизвиквам. Просто питам.
Пип зачака отговор със затаен дъх. Въпреки всичките лишения в живота си, тя разполагаше с преимуществото да е плувала често по тъмно във вировете на Сан Лоренцо в щатския резерват за секвои „Хенри Кауъл“, когато през лятото температурите не падаха под 27 градуса дори и нощем и реката още не беше пресъхнала и жабунясала. Колкото и да е странно, майка ѝ често ѝ правеше компания, навярно защото тялото ѝ не беше толкова „видимо“ нощем. Пип помнеше колко се беше смаяла, когато веднъж осъзна, че майка ѝ, която се беше отпуснала по гръб във водата в черния си цял бански, някога също е била малка като нея.
— Ох, мамка му — въздъхна Колин и се изправи. — Няма да те оставя да спечелиш.
Луната се беше вдигнала над източния хребет и изсветляваше ливадата, за сметка на това сенките под дърветата изглеждаха още по-черни. За да стигат до вира, Пип и Колин прекосиха реката по срязана с моторен трион греда, завързана с въже, за да не я отнесе придошлата вода. Докато се събличаше, Пип крадешком хвърляше погледи към Колин. Присвитите рамене и приведената стойка говореха за тяло по-скоро като нейното, отколкото на съквартирантките ѝ, които излизаха от банята бойко изпъчени и с високо вдигнати глави.
Колин топна пръстите на краката си във водата.
— Защо ли си мислех, че водата е топла?
Пип го направи както трябва: засили се, скочи и се гмурна. Помнеше очакването, че всеки миг нещо ще я сграбчи, последвано от радостта, че е невредима, появата на доверие в тъмната вода. Колин, все така изгърбена, със скръстени на гърдите и огрени от луната ръце, бавно пристъпи и коленичи във водата като ацтекска девственица, принасяща се неособено охотно в жертва на боговете.
— Прекрасно е, нали? — извика Пип, която пляскаше наоколо.
— Отвратително е. Отвратително.
— Гмурни се.
— За нищо на света.
— Това е най-прекрасното място на Земята. Чак не ми се вярва, че съм тук.
— Почакай да се появи змията.
— Хайде, гмурни се. Потопи си главата.
— Аз не съм като теб, девойко от природата.
Пип изскочи на повърхността, притеснявайки се, че месата ѝ висят, и успя да сграбчи Колин за ръката.
— Недей! — извика Колин. — Сериозно говоря.
— Добре — отвърна Пип и я пусна.
— Такава съм, така правя. Влизам до колене и не повече. Вземам най-лошото и от двата свята.
Пип отново се наметна с вода.
— Познато ми е — каза тя. — Но точно в този момент не се чувствам така.
— Не мога да разбера как не те е страх, че няма да те нападне видрата.
— Това е големият плюс на липсата на самоконтрол.
— Отивам да пуша — каза Колин и излезе от водата. — Ако ти потрябвам, надай смразяващ кръвта вик.
Пип смяташе, че Колин ще размисли, ала не позна. Останала сама сред жабешкото крякане, ромоленето на течащата вода и миризмите, о, миризмите, за миг я обзе такова щастие, каквото никога преди не беше изпитвала. Сигурно се дължеше на това, че е гола в чиста вода и далеч от всичко, в закътана долина в най-бедната страна в Южна Америка, но също така и на смелостта ѝ да е сама в реката, за разлика от невротичния страх на Колин. Усети благодарност към майка си, стана ѝ мъчно за нея, съжаляваше, че тя не е тук да плуват заедно. Любовта, гранитният блок в центъра на живота ѝ, беше и непоклатим темел; Пип се чувстваше благословена.