— Пип Тайлър! — извика Андреас.
Тя се обърна. Колин отново гледаше настрани и барабанеше по масата, ала сините очи на Андреас бяха впити в Пип.
— Ела при нас — покани я той. — Да се запознаем.
— Аз ще съм отвън — обади се Колин и се изправи.
— Остани с нас — спря я Андреас.
— Пуши ми се.
Колин излезе, без да я поглежда. Андреас махна на Пип да се приближи.
— Ще изпиеш ли едно еспресо с мен?
— Не знаех, че тук правят еспресо.
— Питай! Тереза!
Съпругата на Педро подаде глава от кухнята и Андреас вдигна два пръста. Пип седна възможно най-далеч от него. Смелостта, с която му беше писала, се беше изпарила безследно, сега Пип дори не беше в състояние да му стисне ръката. Седеше прегърбена и чакаше.
— Колин смята, че тук ти харесва.
Тя кимна.
— Нали ти казах, че това е най-прекрасното кътче на земята?
— Да, каза ми.
— Съжалявам, че ме нямаше при пристигането ти. Не е лесно столицата на Аржентина да се направи да изглежда като Източен Берлин от седемдесетте… Трябваха им доста съвети.
— Супер е, че снимат филм за теб.
— Малко е странно, но, да, супер е. И много досадно. Стоиш и чакаш десет часа за двайсет минути снимки, а след това дори не можеш да видиш какво се е получило. Точиш врат от дъното на фургона да зърнеш екрана.
— И все пак — отвърна Пип.
— Да, все пак е изключително приятно за егото.
— Предполагам, че то е в добра форма, твоето его.
— Не се оплаквам.
Жената на Педро донесе двете кафета и Андреас ѝ каза на испански, че изглежда страхотно. Тереза, която обикновено имаше многострадален вид, грейна при комплимента и за миг Пип зърна как светът изглежда в очите на Андреас: като множество, изпълнило стадион, в което всеки издига цветен плакат в синхрон с останалите, така че да се изпише някакво послание. А посланието към Андреас винаги беше едно и също: че е велик и не е като другите. Пристъпеше ли той на стадиона, морето от разнородни тела се превръщаше в думите: „Обичаме те!“. Бодна я негодувание.
— И как е Тони Филд? — попита тя.
— Прекрасна. Талантлива.
— Тя играе майка ти, нали?
— Да.
— И майка ти ли е толкова секси като нея?
Андреас се усмихна.
— Знаех си, че ще те харесам.
Пип се мъчеше да задържи в ума си „мръсник“ и „води ме за носа“.
— В какъв смисъл?
— Задаваш хубави въпроси. Гневът ти надделява над предпазливостта.
Тя не знаеше какво да отговори.
— Уморен съм — рече Андреас. — Ще проведем първоначалното събеседване утре сутринта. — Той пресуши еспресото. — Освен ако не смяташ, че почивката ти стига, и предпочиташ да се върнеш у дома.
— Още не.
— Добре. Сутринта ще те чакам в плевнята.
След като той си тръгна, Пип излезе на верандата и седна до Колин, която се взираше в тъмната река. Нощта беше топла, квакането на безчетните жаби беше като непробиваема стена.
— Котаракът се завърна — рече Пип. — И какво сега, мишките повече няма да си играят, така ли?
Колин запали втората си цигара, без да отговори.
— Ехо, аз съм — продължи Пип. — Да не си ми сърдита нещо?
— Извинявай — отвърна Колин. — Виждала ли си някога мъж да танцува с жена в несвяст? Точно така се чувствам. Той движи ръцете ми, води ме насам-натам. Главата ми се мята като на парцалена кукла, но все пак следвам обичайните стъпки. Сякаш всичко е наред. Добрата стара Колин все още владее положението.
— Реших, че си ми ядосана.
— Не, не. Просто съм потънала в себе си.
Думите ѝ донякъде поуспокоиха Пип. Със сближаването си с мрачната Колин тя беше отблъснала сияйните девойки, само че мракът на Колин беше твърде непрогледен, за да може човек да се сближи истински с нея. За малко повече от две седмици Пип беше успяла да се озове пак в същото положение, в което се беше намирала в Оукланд.
— Мислех, че сме приятелки — каза тя.
— Не си струва да се занимаваш с мен.
— Единствено теб харесвам тук.
— В общи линии чувството е взаимно — отвърна Колин. — Но знаеш ли какво ще направя някой ден, когато най-малко го очакват? Ще се върна в Щатите, ще започна работа в голяма адвокатска кантора, ще се оженя за някой скучен тип и ще му родя деца. Това е бъдещето, което отлагам.
— Не трябва ли първо да завършиш право?
— Имам диплома от Йейл.
— Леле! Кога успя?
— Продължавам да се мотая тук с надеждата, че може да има някакъв по-интересен живот за мен. Само че няма. Въпрос на време е да замина и да се захвана с това, което правят пъзливците. И от което можеш да умреш от скука.