— Никога няма да те харесвам.
— Защо?
— Не би искала да знаеш.
— Искам! Искам да бъдеш честна с мен. Само така може да стане. Хайде, ела да седнем и сподели всичко, което имаш против мен. Аз вече ти казах, че не харесвам враждебността ти.
Пип като че ли имаше само две възможности — или да си събере багажа, или да се подчини на Уилоу. Ако не се беше обадила на майка си, можеше и да се самозалъгва, че има защо да се прибере у дома. Само че тя беше дошла тук с надеждата да получи определена информация, което още не беше станало, а не само Колин, но и Андреас я смятаха за смела. Затова Пип седна до Уилоу в сянката на едно цъфнало дърво.
— Не ми харесва това, че си много по-красива от мен — започна тя. — Не ми харесва, че ти си от отличничките, а аз не съм. Не ми харесва, че си била в „Станфорд“. Не ми харесва, че не ти се налага да се тревожиш за пари. Не ми харесва, че никога няма да осъзнаеш колко си привилегирована. Не ми харесва, че обожаваш „Слънчев лъч“ и не те притеснява колко шантаво място е това. Не ми харесва, че не ти се налага да бъдеш саркастична. Не ми харесва, че не можеш да си представиш какво е да си беден и да дължиш пари, да имаш самотна депресирана майка и да си толкова странна и изпълнена с гняв, че дори да си нямаш гадже… О, не, не ме слушай. — Пип поклати глава отвратено. — Очевидно всичко това е от самосъжаление.
От обида лицето на Уилоу беше заприличало на лилаво-червена сушена слива.
— Не, не — възрази тя. — Ти просто изговаряш на глас това, което винаги съм знаела, че другите мислят за мен.
Тя стисна очи и заплака.
Пип се уплаши.
— Не съм искала да бъда красива — подсмърчаше Уилоу. — Не съм искала да бъда привилегирована.
— Знам, знам — заутешава я Пип. — Естествено.
— Как да се реванширам за това? Какво мога да направя?
— Ами… Всъщност… Случайно да имаш едни излишни сто и трийсет хиляди долара?
Уилоу се усмихна през сълзи.
— Ха-ха. Наистина си забавна.
— Явно нямаш.
— И аз страдам. Повярвай ми, страдам. — Уилоу я хвана за ръцете и потри с палци дланите ѝ. Явно всички в „Слънчев лъч“ имаха навика да сграбчват хората за ръцете. — Мога ли да бъда напълно откровена с теб?
— Така ми се пада, сама си го изпросих.
— Има и друга причина да не те харесвам. Защото той те харесва.
— Той и теб те харесва.
Уилоу поклати глава.
— Личи си по начина, по който говори за теб. Но и преди това се виждаше. На теб очевидно не ти дреме за Проекта. А когато разбрахме, че ти е писал… Няма да е лесно да работя с теб, като знам колко много те харесва.
В Пип се надигаше нееднороден страх, страх, че Андреас наистина я харесва много, страх, че заради това другите няма да я харесват, че ще трябва да се извинява за това, особено на Колин.
— Добре — въздъхна тя, — сега аз започвам да се чувствам виновна.
— Не е приятно, нали?
Уилоу се усмихна, приведе се и я прегърна сестрински. Пип изпитваше гадното усещане, че се е оставила да бъде купена с обещанието за приятелство с една отличничка, обещанието за обществено приемане. Но вече не изпитваше недоверие към Уилоу. Това като че ли беше стъпка напред.
Вечерта на верандата Пип разказа на Колин почти всичко.
— Уилоу не е от най-големите злобарки — рече Колин. — Тя каза ли ти, че един от братята ѝ е загинал преди три години?
— О, боже… Не.
— Нещастен случай със сноуборд. Тя е още на успокоителни. Разбира се, Волф го знае. Вълкът винаги избира най-уязвимото агънце в стадото.
Пип беше впечатлена, даже смаяна, че Уилоу не е изиграла коза с мъртвия си брат. Просто си беше седяла под дървото и търпеливо си беше понесла наказанието. Това подсказваше колко силно ѝ беше подействало казаното от Андреас, каквото и да беше то.
— Сега ми е малко по-ясно защо не можеш да се махнеш от тук— рече тя.
— Е… Доколкото разбирам от разказа ти, след появата ти дните ми тук са преброени.
— Колин… Знаеш, че ако трябва да избирам между теб и него, ще предпочета да съм твоя приятелка.
— Така говориш сега. Минал е само един ден от завръщането му.
— Ако теб те няма, и аз няма да остана тук.
— Наистина ли? Ако целта ти е да прекараш известно време далеч от майка си, постарай се да издържиш по-дълго от две седмици.
— Не е казано, че ще се върна в Калифорния. Може да заминем заедно, да отидем някъде.
— Нали искаше да намериш изчезналия си баща?
— Може Флор да ми даде сто и трийсет хиляди долара и тогава това няма да има никакво значение.
— Още много имаш да учиш за богаташите — отвърна Колин. — Флор няма да ти услужи дори и с конеца си за зъби, без да получи нещо в замяна.