— Изборът беше твой — отвърна той. — Можеше и да не се качиш в джипа.
— Защо да е бил мой? Ти си шефът, ти плащаш вноските ми по заема. Властта е у теб. Всичко е у теб, аз нямам нищо. Но това не означава, че съм готова да бъда твоята „избраница“.
Андреас я наблюдаваше как отпива, но той самият не посегна към чашата си.
— Толкова лошо ли е да си избран?
— Гледал ли си някой детски филм напоследък?
— Изтърпях „Леденото кралство“ с една жена, с която излизах.
— Всичките са за това, да си специален, избран. „Само ти можеш да спасиш света от злото.“ И така нататък. Без значение, че да си специален не означава нищо, когато всички са специални. Като ги гледах тези филми, все си мислех за неспециалните герои в масовката. Хората, които просто полагат усилия да са част от обществото. На тях им симпатизирам. Би трябвало филмите да са за тях.
Той се усмихна.
— Трябвало е да живееш в Източна Германия.
— Може би!
— А ако няма как да бъдеш обикновен?
— Казвам ти какво можеш да направиш, за да ми помогнеш, стига да го искаш. Просто ме остави на мира. Не ме карай да седя цял следобед в хотелска стая и да те чакам. Предпочитам да съм част от кошера.
— Жалко — рече той. — Много добре те разбирам. Но и аз се нуждая от помощта ти.
Пип отново напълни чашата си.
— Така. Явно минаваме на резервния план.
— Ще ти кажа нещо, което съм споделял само с един човек. И след като го чуеш, помисли си кой всъщност държи властта. Ще ти дам властта, която смяташ, че нямаш. Искаш ли я?
— О, боже. Още истини?
— Да, още истини. — Андреас огледа празното заведение. Сервитьорът бършеше чаши, навън беше започнало да се смрачава. — Мога ли да ти се доверя?
— На никого не съм казала за вагината на майка ти.
— Онова е дреболия. Но това не е.
Той вдигна чашата с вино, задържа я за миг пред очите си и я пресуши на един дъх.
— Убих човек. Когато бях на двайсет и седем. Убих го с лопата. Бях го обмислил внимателно и го направих съвсем съзнателно.
Дървената лъжица отново бъркаше в мозъка ѝ и този път беше още по-зле, тъй като сега човъркането сякаш идваше директно от мозъка на Андреас. Лицето му се беше свъсило измъчено.
— Оттогава живея с това. И то не отминава.
Изглеждаше тъй изтерзан, тъй обикновен, не като известна личност, че Пип се пресегна през масата и стисна ръката му.
— Онзи беше пастрок на Анагрет — продължи Андреас. — Тя беше на петнайсет, той ѝ посягаше. Работеше за Щази и тя нямаше към кого да се обърне за помощ. Дойде в църквата, в която работех. Убих го, за да я защитя.
Това едва ли беше вярно, ала изведнъж Пип изгуби всякакво желание да го докосва. Тя дръпна ръката си и я спусна в скута си. Веднъж в часа им по гражданско образование в гимназията беше дошъл един излежал присъдата си убиец, за да им разкаже за условията в затворите в Калифорния. Той беше бял, от средната класа, говореше гладко, беше лежал петнайсет години, след като застрелял пастрока си в разгорещен спор. Обясни им за проблема си с жените, дали да им признае преди първата среща, че е бил в затвора за убийство, а Пип цялата беше настръхнала при мисълта, че може да излезе с него. Убиеш ли веднъж, завинаги оставаш убиец.
— Какво се замисли? — попита Андреас.
— Това е доста смущаващо.
— Знам.
— Наистина ли не си го споделял с друг?
— Да, с едно ужасно изключение.
— Не е някакъв ритуал за посвещаване, през който преминават всички стажанти?
— Не, Пип. Не е.
Тя си спомни, че след като беше настръхнала от думите на затворника, после се беше почувствала виновна и ѝ беше станало мъчно за него. Колко ли е трудно цял живот да носиш бремето на нещо, което си направил само веднъж, и то импулсивно? Нейните постъпки всичките бяха импулсивни.
— Значи, това е истинската причина да имаш доверие на Анагрет?
— Точно така. Не ти разказах всичко за нас.
— Анагрет знае какво си направил.
— Да. Тя ми помогна.
— Божичко…
Андреас ѝ наля още вино.
— Размина ни се — рече той. — От Щази имаха подозрения, но родителите ми ме измъкнаха. В крайна сметка се добрах до досиетата и случаят беше потулен. После обаче се яви един проблем. Допуснах ужасна грешка след падането на Стената. Срещнах един тип в бар и му разказах всичко. Американец… — Той покри лице. — Ужасна грешка.
— Защо си му разказал?
— Защото го харесвах. Вярвах му. А и ми беше нужна помощта му.
— И защо тогава да е грешка?
Андреас свали ръце. Гледаше строго.
— Защото ми се струва, че сега, толкова години по-късно, той възнамерява да унищожи проекта „Слънчев лъч“ с тази информация. Във всеки случай заплахите му са недвусмислени. Сега вече ясно ли ти е защо се нуждая от човек, на когото да имам доверие?