В началото, а и впоследствие оказало се най-разбираемо, Пип предлагаше договори за доставка на енергия на малки и средни предприятия, докато новите щатски разпоредби не сложиха край на смайващата печалба от „незначителния процент“ от приходите, която си докарваше „Възобновяеми решения“. След това дойде набирането на домакинства за „евентуално“ сдружение за производство на възобновяема енергия, като всяко привлечено домакинство носеше на компанията премия от някаква неизвестна трета страна, която навярно беше създала доходоносен пазар на фючърси. После беше провеждането на „проучване“ сред жителите на по-напредничавите райони доколко са склонни да подкрепят повишаване на данъците или промяна в структурата на общинския бюджет, за да бъде финансирано преминаването към възобновяеми източници на енергия; когато Пип изтъкна, че обикновените граждани не разполагат с нужната информация, за да отговорят на въпросите, Игор отвърна, че тя при никакви обстоятелства не бива да признава този факт пред анкетираните, тъй като положителните отговори носят пари не само на произвеждащите новите технологии компании, но и на неизвестната трета страна с фючърсите. Пип беше на ръба да напусне, само че, за щастие, парите за проучването свършиха и тя беше прехвърлена към търговията със сертификати за соларни панели. Това продължи шест относително приятни седмици, но след това беше установена огромна пробойна в бизнес модела. От април насам тя се мъчеше да привлече собствениците на имоти по южното крайбрежие на Залива да се включват в микроколектив за производство на енергия от отпадъци.
Разбира се, нейните колеги в Отдела за връзка с клиентите пробутваха същите глупости. Те се представяха по-добре от нея поради една-единствена причина: приемаха всеки нов „продукт“ без да се опитват да го разберат. Набързо изрецитирваха това, което им бяха написали, дори когато то звучеше абсурдно и нямаше никакъв смисъл, и ако на някой клиент му беше трудно да схване за какво става дума, не се съгласяваха, че наистина е малко трудно за разбиране, не правеха искрено усилие да обяснят сложните аргументи, криещи се под повърхността, а просто продължаваха да декламират наизустения текст. Очевидно това беше пътят към успеха, като за Пип всичко това носеше двойно разочарование, тя не само се чувстваше наказвана, задето се опитва да мисли, а и всеки месец ѝ се сервираше поредното доказателство, че потребителите от района на Залива откликват по-радушно на някакъв наизустен и почти напълно безсмислен текст, отколкото на една доброжелателна млада жена, която се опитва да им помогне да вникнат в предложеното. Струваше ѝ се, че уменията ѝ не се похабяват напразно само когато ѝ даваха да подготвя писмата до клиентите и да работи със социалните мрежи; тъй като беше израснала без телевизор, можеше да пише добре и имаше богат речник.
Днес беше понеделник и Пип тормозеше по телефона хората над шейсет и пет години, които не използват социалните мрежи и не бяха отговорили на множеството писма, с които компанията беше бомбардирала комплекса „Ранчо Анчо“ в окръг Санта Клара. Микроколективите имаха шанс за успех само ако в тях се включат почти всички живеещи, на място щеше да бъде изпратен „организатор“ чак след като половината от анкетираните дадат съгласието си и едва тогава Пип можеше да получи някакви точки в „съревнованието“, независимо колко усилия беше положила до този момент.
Тя си сложи слушалките с микрофона, насили се отново да погледне списъка и запроклина предишното си Аз отпреди един час, което беше подбрало най-обещаващите имена преди обяда и беше оставило разните Гетеншвердер, Алойсиъс и Букаваж за след почивката. Пип мразеше трудните имена, тъй като грешното произнасяне отблъскваше хората, ала въпреки това смело натисна бутона за набиране. В дома на Денис Букаваж някой вдигна и мъжки глас недоволно изръмжа: